„Аз нямам какво да ви прощавам.“
„Белият хотел“ (изд. „Ciela“) е майсторски роман, който изгаря ръцете на читателя; потапя в ледени води, затрупва с камъни, докато моделира своята уникална форма. Д. М. Томас сякаш без усилие води диалог с различни литературни творби, музикални произведения, научни изследвания, факти – взема назаем, прибавя, променя, развенчава традиционните очаквания, за да създаде точния спектър, през който да разкаже своята история.
А историята се повтаря, но никога не е една и съща заради различните разказвачи и дистанцията на времето.
Ана Г. е пациентка на д-р Фройд, измъчвана от болки в лявата (женската, грешната) част на тялото си и от пристъпи на задух. Диагнозата е хистерия и докторът провежда своето лечение, което има някакъв положителен ефект.
Мислим си, че сме наясно със случващото се, но идва средата на романа и се оказва, че не знаем нито в каква посока се движи действието, нито името на героинята. Не знаем, че пътеките, по които я е водил Фройд, са само криволици на съвсем осъзнати лъжи.
Човешката душа е далечна страна, която никой не може да достигне и опознае.
От дистанцията на много изминали година Ана Г. намира сили да погледне себе си без предразсъдъци и да си даде сметка, че най-силно е измъчвана от въпроса дали светът е добър, или лош. Какво се крие зад стона и усмивката? Дали Ерос и Танатос, добро и зло „се съвкупляват, за да сътворят света“?
Следва една изключителна концентрация на разказа, в която ни се представят част от зверствата на Втората световна войната. Текстът е малък като обем, но толкова майсторски изграден, че ме пренесе там, където никой не би искам да попада. Видях всичко, което Д. М. Томас описва – безкрайната редица хора, понесли живота си на ръце, пламъка на надеждата, задуха в студа, проглеждането в бъдещето, състаряването за секунди, откосите, масовия разстрел, общия гроб, оскотяването на хората с власт и безмълвния ужас.
Картина след картина, а съзнанието ми постепенно се заключваше. Четях и бях неспособна да реагирам, да мисля, да осъждам, да страдам. Само буца, заседнала в гърлото, обезличаване – като защитна реакция на тялото. Зверствата на войната обезсмислят всичко. Осъзнавам, че краят на света вече се е случил. Случвал се е хиляди пъти и ще се повтаря в безкрая.
Свалянето на маските е пълно, когато голямата вътрешна борба, която се води у човека в опита да бъдем цивилизовани, откъснати от първичните инстинкти, се задвижва в обратна посока.
Целостта на романа се държи от съединяването на нагон, смърт, спомен, обич. Хора, който губят живота си, хора, които убиват, и хора, които се опитват да обяснят. А каква са спомените в същността си – нещо се е случило? Или са ни разказали, че се е случило, или сме си внушили, че се е случило, или са предсказания?
Пластовете спомени на всички поколения са като пластовете убити „бели хотели“ при Бабий Яр, затрупани с пръст, бетон и сгради. Свързват се в единна маса, отказват да помръднат, образуват една тъкан, която тълкува миналото и вещае това, което предстои. Предчувствието е бъдещето ни, инкрустирано върху спомена.
