„Да четеш Лолита в Техеран“ (изд. „Ciela“, преводач: Ваня Томова) от Азар Нафизи е изключително важен от политическа и човешка гледна точка мемоар, който обрисува по-ясно толкова различната иранска култура и живот.
Седемдесетте години на миналия век не навсякъде по света са период на прогрес. В Иран те носят вятъра на Ислямската революция, която премахва монархията и дава пълна власт на аятолах Хомейни. Той, от своя страна, налага религията като основа на целия политически и икономически живот, фанатизира всяка една сфера и ограничава свободата на поданиците си, най-вече на жените.
Азар Нафизи е преподавателка по литература, която всеки четвъртък събира седем от най-добрите си студентки в дома си – това са вълшебни четвъртъци, сякаш от друг свят, незасегнат от реалността. Още с влизането момичетата свалят забрадките си – една по-фриволна дори демонстрира червения лак, който крие под ръкавици си, чуват се смях, шеги. Поне в този кратък отрязък от време те са свободни да изразят и възмущението си срещу жестоката цензура и пълната си зависимост от мъжете, без значение дали става дума за съпрузи, бащи или братя.
Да живееш в Ислямската република, е като да правиш секс с мъж, когото ненавиждаш – ако си заставен да правиш секс с някого, когото не харесваш, изпразваш ума си – преструваш се, че си някъде другаде, започваш да забравяш тялото си, мразиш тялото си. Ето това правим ние тук. Непрекънато се преструваме, че сме някъде другаде – или го планираме, или го сънуваме това друго място.
Разказът е разделен на четири части, като всяка от тях носи името на обсъждания в малкото литературно общесто автор или роман – Лолита, Гетсби, Джеймс, Остин. Колко странен е контрастът със свободата на тези герои и ограниченията на момичетата, които Нафизи ни разкрива. Един по-свободно подаващ се под забрадката кичур, неподходящ поглед или усмивка към другия пол, лак на ноктите, къси розови чорапи – неща, които западните жени имат за даденост, в Ислямска република Иран могат да ти костват живота.
Ислямската република направи така, че вкусът ми за цветове загрубя – отвърна Мъна, като продължи да си играе с изхвърлените листа от розите. – Искам да нося крещящо ярки цветове като сладникаво розово или доматено червено. Толкова съм зажадняла за цветове, че не ги виждам като внимателно подбрани думи за поезия.
Макар често да ми се струваше, че седемте момичета се смесват в един общ персонаж, намирам това за плюс – така Нафизи изгражда по-умело колективния образ на иранската жена. Тя може и да се бунтува, да бъде ерудирана, да търси бягство при Набоков, да слуша забранена музика и дори евентуално да се омъжи по любов, макар всичко изброено да е по-скоро изключение или да се случва по скрит начин.
Усещах много липси и жажда във всеки един герой, дори и във фанатизираните студенти, които смятат, че „Великият Гетсби“ трябва да бъде забранен, защото показва упадъчна култура и приканва към липса на морал и задръжки. Едните остро защитават правото си на свобода, другите със зъби и нокти се стремят да докажат силата на религията си, защото тя е единственото им упование и не е особено ясно какво им остава при нейната загуба.
Азар Нафизи (снимка: Claremont McKenna College)
Двойните стандарти, разбира се, са налице – докато по-голяма част от религиозното общество се бори срещу греха на Запада, в родната им страна се връщат някои закони, които дават път именно на похотта. Възрастовата граница за женене на момичетата отново пада до скандалните за цял свят девет години, а мъжът вече има право не само да притежава няколко законни съпруги, но и да подписва временни бракове със срок на годност, ако останалите му жени не изпълняват както трябва задълженията си.
На фона на всички безумия се водят разпалени дебати сексуална манипулаторка ли е Лолита и защо лековерието на Дейзи трябва да бъде забранено и осъдено. Междувременно затворите се пълнят с мъже, които се борят срещу религиозния фанатизъм и цензурата в университетите, и жени, които са си сложили червило.
Обсъждайки различни писатели и произведения, момичетата използват литературата не само като щит срещу грозната реалност, но понякога и като огледало, което отразява най-големите им страхове. Така успяват да намерят съмишленици и да обговорят по-добре пластовете емоции. Подобна роля има и цитатът от Хенри Джеймс, с който Нафизи завършва една от главите:
Признавам, че нямам нито философията, нито набожността, нито търпението, нито изкуството на разума, нито теорията на възмездието, за да посрещам неща, толкова отвратителни, толкова жестоки, толкова луди; те се просто неописуемо ужасни и непоправими неща за мене и аз се взирам в тях със сърдити и почти ослепели очи.
Азар Нафизи е пример за силата на човешкия дух във времена на жестокости и изпитания. Тя успява да съхрани себе си и да предаде красота и смисъл на заобикалящите я хора. Въпреки някои слабости на романа, който понякога е твърде муден и обстоятелствен, аз виждам в него повече плюсове и много важни и знакови моменти. Ако силата на добрата литература е в това да събужда въпроси у четящия, мисля, че тук всеки ще открие немалко.
Има граници не само физически, но и емоционални, но въображението е свободно и непокътнато. Там няма чадори и затвори, а само зелената светлина на Гетсби.
Още ревюта за романа можете да прочетете в „Книголандия“, „На по книга, две“, „Четиво“, „Под моста“.
