Отварям бележките за ревю, които съм си нахвърлила след прочита на „Да дочакаш утрото“ (изд. „Киви“), и виждам едно-единствено изречение: „Някои хора не трябва да стават родители“. Истината е, че тя носи в себе си много по-смислени и запомнящи се послания, но и това е добра отправна точка.
Лиз и сестра ѝ са дъщери на тежки наркомани и цялото им детство преминава в безнадеждния ад, сътворен от зависимостите на майка им и баща им. Пропилените месечни помощи, страхът от социалните, психическата нестабилност, сексуалното посегателство, болестите, гладът, мръсотията, неглижирането и безперспективността са само част от демоните, които раздират семейството. Преградата на абсолютната мизерия е толкова висока и непробиваема, че изглежда немислимо някой от членовете му да успее да я преодолее. Порочният кръг отново ще се завърти и всички, затворени в него, ще се озоват на същото място, от което са започнали.
Чудото обаче се случва. След като остава без дом, прекарва две години на улицата, губи майка си от СПИН, а баща ѝ влиза в приют, Лиз преминава през своебразен катарзис и завършва своя път на съвсем различно място – като носителка на стипендията на „Ню Йорк Таймс“ и възпитаничка на един от най-престижните университети в света.
Ако „Да дочакаш утрото“ беше художествена измислица, щях да си кажа, че авторката е пресолила манджата. На „героинята“ се случват прекалено много гадости, че да звучи правдоподобно. Няма начин едно-единствено момиче да бъде прекарано през всичко това, да оцелее и да бъде прието в „Харвард“. Просто няма начин. Но ето че историята на Лиз Мъри е реална и този факт е изключително вдъхновяващ и едновременно потискащ. Вдъхновяващ, защото е поредното доказателство за необозримите измерения на човешката воля и подвизите, на които сме способни, дори когато сме изправени пред най-отвратителните обстоятелства. Потискащ, защото на никого не бива да му се налага да гази през подобна тиня.
Лиз Мъри (снимка: Twitter)
Един от най-сърцераздирателните и вбесяващи аспекти на книгата е как в подобна семейна ситуация детето поема ролята на възрастния – когато родителят е напълно негоден да се грижи за себе си, малчуганите се нагърбват с цялата отговорност за действията му и се изпълват с токсична вина заради противоречивите си чувства и мисли. Връзката между Лиз и майка ѝ например е съсипваща, защото е основана преди всичко на огромна обич. Обич, която можеш да почувстваш през страниците и която постепенно се превръща в оръжие за емоционална манипулация. Описанията на нощните разходки в търсене на следващата доза, на наркотичните делириуми, на дъното са сърцераздирателни и ужасяващи – като неканено видение от паралелно измерение.
Макар да разполагаш с пълния набор от факти, е трудно да съчувстваш на конкретни участници в трагедията. Осъзнаваш, че всички са жертви посвоему – на наркотиците, на институциите, на средата, на безразличието, на собствената си слабост. Но когато теглиш чертата, едно е сигурно – никое дете не трябва да расте по този начин, сред такива пороци, с такъв товар на плещите си.
„Да дочакаш утрото“ ще остане в съзнанието ми най-вече с начина, по който е написана. Книгата съвсем спокойно може да мине за роман, без изобщо да доловите разликата. Лиз Мъри разказва с емоцията и умението на пълнокръвна писателка, а езикът и стилът ѝ са също толкова въздействащи, колкото и самата история. Грабне ли ви веднъж, няма да ви пусне, нито пък вие ще искате да го направите.
Има нещо терапевтично в готовността на Лиз да сподели всяка мъка, всеки детайл от ежедневието си, дори и най-пренебрежимите подробности. Удивих се колко много дребни случки и мигове си спомня, при това така ясно, все едно някой прожектира филм пред очите ѝ. Предполагам, че цялата тази обстоятелственост е едва ли не форма на екзорсизъм, чрез който прогонва демоните на миналото си. Нещо като: „Изречи името му, лиши го от силата му и то ще си отиде веднъж завинаги“. Тук ми се иска да спомена, че изпипаният превод на Калина Момчева и прецизната редакция на Симона Колева определено допринасят за качественото читателско преживяване.
Най-подходящата дума, с която може да се обхване автобиографията на Лиз Мъри, е жизнеутвърждаваща. Лесно е да затънеш в негативизма ѝ, но в пъти по-важни са проблясъците на човечност и емпатия вътре. Хората, на които им пука. Тези, които полагат допълнително усилие и си причиняват неудобството да протегнат ръка. И най-вече онези, които дават шанс, вместо да отхвърлят с пренебрежение наглед безнадеждните случаи. Това са героите, които променят съдби и притежават благородството и волята да прекъснат порочния кръг.
Със споделянето на своята житейска история и дейността си като ръководителка на менторската програма „Артър Проджект“ Лиз Мъри също се присъединява към въпросните личности. След всичко, което е изстрадала, мога само да си представя решимостта ѝ на свой ред да помага, напътства и спасява деца и младежи, впримчени в същите клопки.
Няма да ви лъжа, „Да дочакаш утрото“ е страшно болезнена за четене. Има отделни моменти, които са потресаващи, други ще разпилеят емоциите ви в сто посоки, трети ще ви засрамят и ще ви накарат да се запитате: „А какво е моето извинение да не правя това, което искам, да не осъществя потенциала си?“. В крайна сметка обаче тази книга е важна и запомняща се не точно на читателско, а на изконно човешко ниво. Преодолейте задръжките и тревогите си, защото тя го заслужава и ще ви върне услугата, като ви вдъхне кураж в борбата с личните ви изпитания.
За „Да дочакаш утрото“ са писали още „Hrisilandia“, „Книжен Петър“ и „Writing is fun“.
Можете да вземете книгата с отстъпка от 10% от Ozone.bg и безплатна доставка, като ползвате код azcheta при завършване на поръчката си!
