Получих съобщението, че “Да ти бъда тяло” (изд. “Жанет-45”) ме чака в офиса на куриера в сряда. Не можах да я взема. На следващия ден едва дочаках обедната почивка. Отворих я още докато вървях по неравните софийски улици към офиса, заслушана в думите, заслепена от тишината между редовете, и разбира се – се спънах. Може би най-точното начало за среща с поезията на Албена Тодорова – съвсем неочаквано се спъваш в нещо меко, тъжно и страшно красиво.
„Да ти бъда тяло“ не е просто стихосбирка – тя е същество. Нещо, което диша между страниците. Книга, която не разгръщаш, а влизаш в нея като в сън, в спомен, в стая, където вече някой е седнал и те чака. И когато влезеш, не говори високо – само казва: „виж, сняг“.
Албена Тодорова не пише поезия. Тя я изпраща. Като съобщение. Като дъх в студеното. Като вибрация от известие за вайбър канала „Поезия на крак“ или Фейсбук страницата Bembeni. И това да ти бъда тяло се случва буквално – думите ѝ се вселяват в теб. Четеш – и още преди да си разбрал защо, си препратил стихотворение на приятел. Защото така се споделя спазъм, смях или сълза. Без да му слагаш етикет.
Да вали сняг, когато не вярваме
Първото стихотворение, което ме спря на улицата (буквално), бе онова, в което вали сняг. В чест на това, което няма да наречем любов още много дни наред, вали сняг. Това е любов, която не се изговаря директно, а се подсказва – със споделено мълчание, с отложено удивление, със случайно казано име. Тук има нещо по-силно от романтика – има близост, която се появява внезапно и поради това плаши.
Един казва „виж, сняг“, другият го отлага – „за да го удвои“. Това е любовта според тази книга – не призната, а преживяна. Споделена в мълчание, в дъх, в прозорец. И – в сняг, който валѝ не на време, но точно когато трябва.
Поезията на Тодорова съществува точно в тази зона на неуловимото – между дъха и изреченото, между мисълта и телесното усещане. Валежът тук не е просто сняг, а акт на признание, който никой не се осмелява да направи. Той се случва „върху трамвайните релси пред хотела“, „върху цъфналите овошки“ – навсякъде, където уж не му е мястото. Също като любовта, която не чака да ѝ разрешиш.
Чудото на тялото
В друго стихотворение поетесата ни говори направо: Пожелавам никога да не научиш за чудесата, на които тялото ти е способно. В няколко реда Албена Тодорова успява да обгърне едновременно травмата и лечението, уязвимостта и силата. Това е поезия, която не затваря болката в метафори, а я нарича по име и после ѝ предлага топла вода и възглавница. И казва: Ако се наложи да научиш – повтаряй си: това е чудо.
Стиховете тук са уязвими, почти майчински. Болката не е романтизирана, тя е призната и озарена с изумление. Болката е реална. Но и чудото е реално. Да се изправиш. Да оцелееш. Да избереш смях. В това има нещо почти скандално нежно. Да изричаш „чудо е“ в свят, в който страданието се приема за даденост, е акт на съпротива.
Това е и чудото на самата стихосбирка – че може да каже толкова много с толкова малко. В нея няма високопарност, няма гръмки поетизми. Езикът е жив, делничен, изчистен до сърцевината. Но в същото време – наситен с толкова емоционален резонанс, че често се налага да спреш, да си поемеш въздух.
Градове, тела и белези
В стихотворения като „предпразнично“ и „за разлика от обитателите си“ Албена Тодорова събира градовете и телата в една обща тъкан. Тук кожата е „нашарена от времето“, сградите са „жертва на алчността ни“, а градовете умират, когато спрем да ги сънуваме. Тук поетическото тяло се разпада и събира отново – не само човешкото, но и телесността на мястото. София тук е едновременно скоба, корен, гроб и игра на памет. Поезията на Тодорова не просто усеща града – тя го сънува. Или го буди. Това е поезия, която ни връща отново и отново към темата за грижата – за себе си, за другите, за пространствата, които обитаваме и занемаряваме.
Нека те обичат както не успяхме да обикнем ние
Особено вълнуващо е как авторката вплита нежността и вината в едно. Тя не пише с осъждане, а с надежда, че след нас някой ще може да обича по-добре. В тази тъга има достойнство. И покана за промяна.
Буквите и смисълът
Не мога да не спра при стихотворението „Щ“. Толкова игриво, ритмично, дълбоко и детско едновременно. Езикът тук не е просто средство, а участник. Нещо се случва във щ. – в това „щ“ има бунт, има смях, има „още, и още, и още“. „Щ“ е взрив – на език, на звук, на възможности. Алхимично място, където думите се щурат, щипят, щадят. И понякога, рядко, се появява „щадяща тишина“ – онова крехко спокойствие, което е нужно, за да чуем себе си. Албена Тодорова ни води през звуците и значенията така, както само човек, който е прекарал живота си в слушане, може да го направи. Нейната поезия слуша.
А в „Д“ – още едно писмо в азбуката на тялото – поезията става трансгенерационна. Дете, което брои стъпала с дупе. Дядо, който забравя. Между тях – историята на всички букви, които се изплъзват и остават като ехото на любовта, опита, безпомощността.
Носорози и сбогувания
„Носорог“ е от онези стихотворения, които не можеш да прочетеш само веднъж. То съдържа една от най-честно изказаните истини за загубата на някого, който просто изчезва – без край, без обяснение. Всяка строфа носи едновременно обич и отчуждение. Не искаш да знаеш защо си бил напуснат. Искаш само да знаеш, че е добре. Да го видиш как пие чай. Да минеш покрай заседателната зала. Да наблюдаваш от разстояние – „само образ, без звук“. И да приемеш, че това е достатъчно.
Тази способност да обгърне болката с мекота, без да я прикрива, е нещо, което Тодорова прави със завидна литературна зрялост. В „Да ти бъда тяло“ има много сбогувания – някои се изричат, други се оставят недоизказани. Но всички са реални. Всички оставят отпечатък.
И накрая – Бодаков
Четейки стихотворението „Щ“, неизбежно се появява мисълта за „Ш“ на Марин Бодаков. И после – следващата страница, и там – „На Марин“. Не знам дали има по-естествено, по-деликатно и по-човешко вписване на поета в поезията на друг. Спомних си как Бодаков написа в една литературна рецензия:
Само поезията може да съхрани спомена за страданието, без да го инфектира с политическа реторика.
В „Да ти бъда тяло“ тази мисъл живее. Цялата книга е акт на съхранение – на страдание, на град, на език, на тела, на мигове, на памет и на крехко настояще, което иска да бъде докоснато без да бъде наранено.
Когато стиховете искат да ти бъдат тяло
„Да ти бъда тяло“ не е книга, която просто се чете. Тя се живее. В нея има поезия, която се случва във влака, в коридора, в леглото, в мисълта, в белега, в снега. И това я прави толкова интимна. Не просто защото говори за лични неща, а защото не се страхува да бъде тиха, внимателна и крехка. В свят, който често изисква да крещим, за да бъдем чути, поезията на Тодорова идва като шепот – и остава. Дълго. И някак, когато свършиш да четеш, в теб отеква грохот – от спомени, от разпознаване, от изведнъж разтворени пространства, в които се случват обикновени чудеса.
Всяко стихотворение е като прозорец с леко открехната завеса. Поглеждаш вътре – и се виждаш. По начин, който не подозираш, че е възможен. Виждаш тялото си. Града си. Гласовете на миналото. И крехката възможност за „още и още и още“ живот. Тодорова не ни учи как да живеем. Тя просто показва – ето какво е. Ето как боли, ето как минава, ето как се връща, ето как се обича. И така нежно изговаря отсъствията, че в края на книгата започваш да вярваш, че именно те са истинските форми на присъствие.
„Да ти бъда тяло“ е стихосбирка, която не се чете на един дъх – не защото е трудна, а защото всяка дума иска да поседи с теб. Да я пуснеш в себе си. Да ѝ направиш място. Да я препратиш. Да я разкажеш. Да я преживееш. И така, докато вървиш по улицата, да се спънеш не в плочка, а в ред. В „дъ-дъ-дъ“. Във „виж, сняг“. В себе си.
Ако се чудите дали тази книга е за вас – попитайте се кога за последно някой ви заговори така тихо и така право в сърцето, че трябваше да спрете да вървите. За мен това се случи в обедната почивка. Между две пресечки.
А това, ако не е поезия – не знам какво е.
Разберете и Как чете Албена Тодорова
Можете да намерите „Да ти бъда тяло“ и други книги на Албена Тодорова в Ozone.bg.
