Очаквах много от „Сегавечно“ на Дейвид Ланю, най-малкото заради прекрасната корица, която очаквах да ме отведе някъде далеко на изток, по-близо до изгряващото слънце. Вероятно обаче тази книга е подаръкът на Ланю за неговите най-верни фенове – вероятно ако не си чел неговите предишни 3 книги, няма да разбереш защо ти разказва тези неща.
Признавам си, не съм чел нищо друго на Ланю и сигурно затова не съм особено впечатлен от „Сегавечно“ – любовните несполуки на средностатистически американски мъж не са ми от най-любимите теми, а и той не е успял да направи нещата така, че да промени мението ми.
По структура и съдържание „Сегавечно“ ми напомня много за „Любовта е сборна касетка“, но изпълнена с хайку меланхолия вместо емоционалност… Което не съм сигурен дали е предимство.
Защото именно емоционалността на Роб Шефийлд и музикалната енциклопедичност на книгата му са много важни за „Любовта…“, докато тук подобна „save-the-day“-нишка липсва.
Разбира се, човек има какво да си „открадне“ от тази книга – от няколкото красиви хайку-поеми, поставяни за начало на отделните глави, до красивото обяснение за „сегавечно“, което не спира да ни се случва, докато живеем и преживяваме нещата отново и отново.
Дали обаче можем да променим нещо в това сегавечно? Героят на Ланю не успява. Дори не опитва…
