Давам си сметка, че от миналия януари неволно и подсъзнателно давам предимство на книги от български автори. Дори обмислях някакво читателско предизивикателство – например една година да чета само родни писатели. Причината да не го направя е, че напоследък (всъщност повече от година) и без това чета толкова малко (сравнявам се само със себе си в други периоди от живота ми), че нямам желание да си поставям допълнителни ограничения.
Прочетох „Десет женски изневери“ (изд. „Будлея“) от Катя Антонова още при излизането ѝ през октомври. Оттогава си говоря за нея с хора, които също са я чели, и я препоръчвам на такива, които не са. Правила съм го в различни компании и обстановки – на вътрешно корпоративно събитие (където препоръката предизвика разнообразни реакции – от смутено мълчание, през възмутено сумтене, до дискусия за съвременните връзки), на рожден ден на приятели, по време на който между чашите си вино си наваксвахме с пропуснатите клюки, на колеги в офиса и на бизнес обяд.
Част от тези препоръки вероятно не трябваше да се случват – някой би казал, че средата, повода или компанията не са били подходящи. Но… ако има едно правило, към което се опитвам да се придържам, то е да излизам извън зоната си на читателски комфорт. Това означава да чета книги, които ме смущават или не са ми съвсем на сърце (като бизнес заглавията, които Алекс не спира да ми препоръчва), но и да говоря за тях и да обсъждам проблемите и темите, които засягат.
Катя Антонова
Такъв е случаят с „Десет женски изневери“. Не, не се притеснявам да говоря за секс (а и противно на очакванията, в тази книга няма кой знае колко секс), нито пък имам някакъв много стриктен морален кодекс по отношение на връзките. Притеснявам се да говоря за емоции. Мисля, че много хора се сблъскват със същия проблем. Не споменаваме емоциите си, освен ако не е за да пуснем онлайн някое саркастично мемче или вдъхновяващ цитат (зависи от това какъв образ се опитваме да си изградим). Спрели сме да споделяме, спрели сме да се изслушваме. Както разказвачът от „Боен клуб“ казва на Марла:
Затова обичах толкова много групите за взаимопомощ — ако хората си мислят, че умираш, ти отдават цялото си внимание.
Една част от хората, с които си говорих от октомври насам, прочетоха книгата. Много често заглавието дава повод за шеги – някого са го гледали странно в метрото, на друг половинката е подхвърлила някое шеговито „трябва ли да се тревожа“. Онлайн реакциите бяха още по-забавни – от класическата „жените са долни курви до една“ до квазифеминистични обобщения за мъжете.
„Десет женски изневери“ е лека книга, която тежи толкова, колкото е емоционалният багаж на читателя. Има хора, които я намират за лековата, недостатъчно литературна, плоска и дори глуповата. Има други, които плачат на всяка страница. Но тъй като това е моето ревю, мога да говоря предимно за моите изживявания с тази книга. А аз я харесвам. Нямам нужда да търся „голямата литература“ във всяка книга, която чета. Животът не е само „голяма литература“, много често е изграден от обикновени истории, посредствени стихотворения и някой и друг роман с разочароващ финал.
Харесвам автентичното разголване на душата в „Десет женски изневери“. Толкова рядко си позволяваме да бъдем раними, крехки, открити. Харесва ми заради заигравката с „Коя героиня ти прилича най-много?“. Всъщност във всяка от тях откриваш по нещо мъничко от себе си, някой навик, някое житейско правило, някое разочерование.
Отварям още една доста дълга скоба, защото през последната година наблюдавам интересна тенденция, която, вярвам, тепърва ще набира сила и популярност. Това е писането и публикуването на книги като форма на автотерапия. Макар че немалко заглавия от това течение ще бъдат заклеймени като графомански, те всъщност са доста далеч от това. Защото претворяват проблеми, изживявания и кризи, през които минават повечето читатели, но които „сериозната литература“ счита за банални и недостатъчно катарзисни, че да се занимава с тях. Комерсиалният успех на тези отричани книги се дължи само на едно – читателят се разпознава в тях. Лекува се. Съпреживява. И ги препоръчва на приятели.
В този ред на мисли, четенето на „Десет женски изневери“ също е форма на терапия. От онзи тип, който е да си поревеш – не да плачеш, а да ревеш на глас, докато грижливо положеният грим се превръща в аванградна мацаница. Терапия от типа на парче торта, урок по Крав Мага или пета чаша вино.
Книга, която поглежда в теб и вижда отвъд перфектния инстаграм фийд, в който се опитваш да превърнеш живота си, и ти казва, че няма страшно. Че бъркотията, която се случва в сърцето ти, не се случва само на теб. Че всички имаме своите разочарования и скелети в гардероба. И че понякога, за да започнеш начисто, трябва да разкажеш всички тези истории. Или да ги прочетеш.
Не пропускайте интервюто ни с Катя Антонова, както и откъса „Жените са удивителни режисьори. Виртуози!“ от разказа „Роси“ тук.
Можете да вземете тази книга с отстъпка от 10% от Ozone.bg и безплатна доставка, като ползвате код azcheta при завършване на поръчката си!
Снимки: Татяна Чохаджиева
