fb

Книжарници "Хермес" препоръчват, виж какво!

БиблиотекаОткъси

Жените са удивителни режисьори. Виртуози! Из „Десет женски изневери“ от Катя Антонова [откъс]

13 мин.

„Десет женски изневери“ (изд. „Будлея“) от Катя Антонова събира историите на десет жени, в живота на всяка от които се е промъкнала изневярата. Не защото са недостойни и с нисък морал – в никакъв случай. Това са жени, които живеят по правилата, работят, грижат се за дома и децата си. Копнеят. За онези истински дълбоки чувства, които често пъти поставяме на последно място в живота си и които по памет наричаме „любов“. Десет разказа, които плачат, смеят се, обичат. По женски.

Представяме ви откъс от историята на Роси.

РОСИ

Роси стоеше зад печката. На котлона застрашително къркореше тенджерата. Изведнъж входната врата се отвори и през нея влезе Калоян. Той се спусна към жената и взе лицето ѝ в шепите си.

– Хей, как си? Липсваше ми… – каза мъжът и я целуна. – Наско кога ще си дойде?

– Следобед. Но аз изглеждам ужасно. Не можах да си взема дори душ – притесни се Роси.

Косата ѝ беше мазна – явно ставаше въпрос за отдавна не­взет душ. Миришеше леко на пот, но повече на запръжка. По тениската ѝ имаше петно от доматено пюре и още нещо – неизяснено. Кожата ѝ беше пожълтяла и омекнала – от доста време не беше получавала ласки под формата на крем за лице или хидратираща маска. Ноктите ѝ бяха из­гризани и все пак под тях се беше напъхало тесто.

– Харесваш ми така. Обичам миризмата ти – отвърна мъ­жът и продължи да я целува дори по-разпалено. – Обичам миризмата на храната, която готвиш.

Той повдигна тениската ѝ и изпод нея увиснаха унизени двете смешни гърди – празни и изморени, дърпани дълго от няколко деца в продължение на няколко години. Роси се засрами и понечи да се прикрие с ръка.

– Прекрасна си – каза мъжът и отмести ръката ѝ, за да се наслади на спаружените цици. – Тези гърди са дали хранана децата ти. Възхищавам им се! Толкова са истински. Ти си истинска…

Той беше възбуден. Събличаше я страстно и изобщо не се впечатли от липсата на поне един епилиран участък по тялото ѝ. Даже напротив – продължи да я нарича „истин­ска“, „възбуждаща“ и „като полско цвете“. Повдигна я на масата и въобще не се стресна от отпуснатите бедра, чийто целулит се разля върху дървената повърхност. После я… изчука. Да, хей така, без никаква цензура! Страстно и влюбено. А после ѝ прочете страница от кни­гата, която пишеше.

О, не, нищо подобно не се случи. Освен в главата на Роси. Най-хубавите елементи от тази сцена бяха измислици. Само къркорещата тенджера и мръсотията си бяха реал­ност. Е, и увисналите гърди, целулитът, космите – също. Калоян беше измислица… Не че не съществуваше. Но нико­га не я беше целувал, камо ли нещо повече.

Понякога толкова силно искаме нещо, че като затворим очи, можем да го видим как се приближава към нас, как ста­ва наше. Понякога толкова силно искаме нещо, че си въоб­разяваме, че го имаме. А жените умеят да живеят в свой собствен свят и там да подреждат всичко, което искат. Както искат.

Жените са удивителни режисьори. Виртуози! И когато режисурата не им се получи в реалността, те много често я пренасят в света на фантазиите. Особено някои жени. Като Роси. Те без проблем могат да живеят два паралелни живота. И то съвсем пълноценно. Ето, например в своя фантазен живот тя имаше извънбрачна връзка с Калоян.

При това сериозна. Правеше секс с него, докато приготвя­ше супата. Слушаше го, докато миеше банята. Разговаряше с него по големите теми, докато приспиваше децата. Взаимоотношенията им ставаха доста сериозни. Макар Калоян да не го знаеше. Роси дори не беше просто влюбена, тя вече го обичаше. Защото той беше перфектен! Точно толкова дързък, колкото тя желаеше. Точно толкова не­жен, колкото имаше нужда. Точно толкова сериозен, кол­кото я успокояваше. Перфектен! Изцяло по нейния вкус!

Интересното е, че Роси умееше да натаманява всеки де­тайл от реалността към своите фантазии. Да го разчита така, че той само да доизгражда връзката ѝ с Калоян и да служи като доказателство, че любовта им е точно тол­кова силна, колкото Роси иска. Например, когато вдигаха чашите си за „наздраве“ и Калоян я погледнеше в очите, тя приемаше погледа му като преливащ от възбуда, ми­слеше си как той едвам се удържа да не изкрещи пред всич­ки колко е влюбен в нея и как не може повече да крие чувствата си. Или пък когато четкаше Наско, че е голям късметлия с жена, която готви толкова вкусно, Роси беше убедена, че тези думи са израз на най-съкровената Калоянова мечта – да е съпруг на Роси. А фактът, че хората по принцип се гледат в очите, когато си казват „наздра­ве“, и другият – че обикновено правят комплименти за храната, особено когато вечерят в продължение на месеци на нечия маса, без да са дали и лев – тези факти хич не бяха факти за Роси. Да не говорим, че има едни такива коварни мъже, които умеят да звучат обещаващо по презумпция. Не, те не изпитват нищо повече към някоя конкретнажена и сякаш се предлагат на всички едновременно. Тези мъже са особено вредни за склонните към фантазии жени.

Калоян беше точно такъв – умееше да се предлага. Без да се дава. Млад, не особено хубав, но пък някак очарователен. Не особено интересен, но все пак привличащ вниманието. Не особено умен, но пък изчел доста книги. Велик и нераз­бран артист. Писател! Или поне така твърдеше. Все още не беше успял да издаде невероятната си книга – тъпите издатели нямаха капацитета да вникнат в красотата и философията ѝ, и все я отказваха. Което ни най-малко не го обезкуражаваше – просто затвърждаваше мнението му, че хората са прости, а той – извисен. Твърде извисен, за да бъде разбран от простаците.

На него много му се искаше всичките тези простаци да го припознаят, да му ръкопляскат, да купуват книгите му. Но докато не дойдеше този момент, той щеше да се от­рича от тях, да се отрича от това си желание. Веднъж припознали го, Калоян щеше да смени плочата веднагиче­ски. Но уви, засега си оставаха простаци…

Само Роси го виждаше като невероятно талантлив и перспективен автор. Тя истински се вълнуваше, докато прелистваше ръкописа му, и дори се изчерви, когато изче­те единствената му публикувана статия. Намери я за из­ключително остроумна. Ако редакторът беше видял в този текст поне една десета от това остроумие, веро­ятно би публикувал и още една статия на Калоян, но уви.

Калоян имаше доста ниски доходи. Работеше във фирма за преводи и легализация на документи. Смотана малка фирма с малко клиенти и скромни заплати. Парите му стигаха да си купи тютюн, бутилка долнопробно вино и да подсигури живуркането си до следващата заплата. Откакто живееше в къщата на Наско и Роси, успяваше да си купи и по някоя дрешка от секъндхенда, да отиде на театър и дори да почерпи с питие някоя кльощава негри­мирана девойка с гривни от естествени камъни.

Да, през последните десет месеца Калоян живееше в една стаичка в къщата на Наско и Роси. Не напълно безплатно, но почти. Като сметнем, че и се хранеше на вересия при тях, това си беше най-добрата сделка, която беше сключ­вал в живота си. Е, налагаше се да помага с паленето на парното, подреждането на дървата, косенето и други чисто физически дейности, но те ни най-малко не му те­жаха. Въпреки че беше доста слаб, дори леко болнав на вид.

С Наско се познаваха от студентските години. Когато той завършваше, Калоян точно започваше. И Наско много бързо го взе под крилото си, ролите им съвсем естествено се разпределиха – тази на закрилника и тази на безпомощния.

Наско беше по-големият от двама братя и от малък беше свикнал да покровителства, да поема отговорност, да се грижи. Ако някоя възрастна дама имаше нужда от помощ с пазарските торби, той щеше да ги пренесе до дома ѝ. Ако някое дете плачеше за шоколадово яйце в магазина, щеше да му го купи. Ако някой беше закъсал на пътя, щеше да из­бута колата му, да му даде ток или да му смени гумата.

От друга страна, Калоян винаги е изглеждал като загубен в тълпата. Симпатичен, но безкрайно отнесен, а най-лошо­то бе, че сякаш изобщо не схващаше правилата на нашия свят – редовно пропускаше лекции, защото не можеше да намери залата, успиваше се за изпити, неволно провокира­ше преподавателите. По-късно вечно не можеше да намери нито добра работа, нито добра квартира. Нито дори до­бра маса в кръчмата. Единственото, което беше намерил, бе добър приятел. По-скоро приятелят го бе открил.

Калоян беше връстник на малкия брат на Наско. И макар малкият брат вече да живееше на другия край на света, Наско имаше на кого да бъде батко. И така, той се гриже­ше за Калоян – в университета, а и след това. До ден дне­шен. Роси също обикна идеята да се грижи за него…

И така, Роси имаше извънбрачна връзка с приятеля на мъ­жа си. Интересното е, че тази връзка почти не се отразя­ваше на отношенията между съпрузите. Както обикновено, изневярата беше просто един от многоброй­ните симптоми на баятата и мухлясала любов.

Роси и Наско бяха заедно от осем години. От седем бяха женени, а от пет – родители. Те се нареждаха сред онези щастливци, които поне започваха с любов. Бяха наистина влюбени! Но както безброй други хора, решиха, че тя е да­деност, че няма нужда от грижа, че щом веднъж се е появи­ла, винаги ще си остане там. Затова я пратиха на майната си – много след почистването на дома, готвенето, изкар­ването на пари, дундуркането на деца. Стараеха се нищо да не им липсва – дом, храна, дрехи. И колкото повече се ста­раеха нищо да не им липсва, толкова повече им липсваше. Липсваше им любовта. А тя никога не приема да играемаргинална роля, да е статист. Затова просто си тръгва.

Тя не може да изчака да те повишат, да спестите за море в Гърция, да си купите жилище и дори да измиете съдовете. Не, чакането хич не ѝ е в стила. Просто си тръгва. Но как­то повечето хора, Наско и Роси решиха да се правят на ударени, и изобщо не забелязаха, че любов няма. Все пак имаха кредити, имаха деца, бяха инвестирали толкова много в семейството си! Пък и любовта е доста надценя­вана, важни са компромисите, разбирателството – както твърдят всички семейни ветерани, отказали се рано-рано от нея и забравили тотално какво е тя.

И ето че Наско и Роси се разбираха чудесно и си правеха едни чудесни компромиси. Дори правеха секс от време на време. Все пак тялото си иска своето!

Обаче любовта е живот… Не храната, не домът, не деца­та. А любовта. И някъде на трийсет и шест годишна въз­раст Роси се почувства толкова безжизнена. Прииска ѝ се отново да е жива. Тогава срещна Калоян.

Всеки ден тя чакаше с нетърпение да дойде време за вече­ря, защото тогава виждаше Калоян. А той я стимулираше и мотивираше, караше я да се усмихва и дори да възвръща свежия тен на лицето си.

– Ааа, от небесата! – възкликваше Калоян, докато предъвк­ваше мусаката.

Той имаше предвид храната, но Роси знаеше, че става въ­прос за нея самата, за красотата ѝ. Тя знаеше, че стававъпрос за страстта им! Затова се усмихваше свенливо и очите ѝ грейваха.

Понякога се изчервяваше, докато гледаше как всички вече­рят заедно на масата, защото се сещаше за по-рано през деня, когато Калоян беше излязъл тайно от работа, за да бъде с нея. В мечтите ѝ, разбира се. Сещаше се какво ѝ каза, какво направи, и сякаш електричество преминаваше през тялото ѝ.

Гледаше ръцете му – фини и изящни. Изучаваше ги до най-малкия детайл, за да рисува после по-достоверни образи във фантазиите си. Докосваше го леко при всеки удобен случай и макар в действителност той нищо да не усеща­ше, тя знаеше, че той усеща, усеща много.

– Какво искаш ти? – попита го един ден Наско, който се опитваше да му даде мъдри насоки за живота.

– Какво ли… – замисли се Калоян.

Роси наостри уши.

Калоян искаше да е известен писател. Вместо това обаче реши да направи комплимент на приятеля си, и каза:

– Искам същото, което имате вие с Роси. Дом, семейство, деца… Същото искам и аз.

Роси се усмихна доволно, защото много добре знаеше какво има предвид – той искаше нея! Искаше семейство с нея, де­ца от нея, несъмнено.

Екатерина Антонова е родена в София през 1982 г. Понеже носи трите имена на баба си (а нейните също са изписани върху корици – учебници по френски), иска да си има свое име. Ето защо се подписва с Катя Антонова. Пише, откакто се помни, и все с това се е издържала. Работила е в творческите отдели на големи рекламни агенции, писала е и за медии. От 2013 г. е собственик на издателство „Рибка“, познато у нас с отбраната си селекция от заглавия и прелестното им оформление. Авторка е на множество детски книги – „Феята от захарницата“„Двете кралства“„Рибка“„Принцесешки истории“, поредицата „Какво значи да си…“, както и на романа за възрастни „Призракът“. 

Снимки: Татяна Чохаджиева