„Моята история“ на Мишел Обама е една от онези изключителни книги, които се се появяват само няколко пъти в годината и то… в световен мащаб. През 2019 година това е една от най-продаваните книги не само в САЩ, но и в много европейски страни, а до момента над 10 милиона копия от нея са достигнали до читателите.
В книгата Мишел Обама хронологично проследява най-важните събития в живота си – от незабравимите моменти от детството в южната част на Чикаго, през годините като изпълнителен директор, когато балансира между ролята на майка и тази на работеща жена, до времето, прекарано като първа дама на САЩ. Тя откровено говори за успехите и грешките в личния и публичния си живот и разказва своята история така, както я е изживяла – със свои собствени думи, по своите собствени правила.
Книгата ще излезе на българския пазар в края на окотомври, благодарение на „Софтпрес“, а от издателството любезно предоставиха за „Аз чета“ ексклузивен откъс. Ето го и него:
През последните два месеца с моите служители усилено работехме за реализиране на идеята ми за създаване на зеленчукова градина, което не беше никак лесно. Първо, трябваше да убедя Службата за националните паркове и екипа за озеленяване на Белия дом да ми отделят парче от една от най-известните поляни в света. Първоначално самото предложение срещна съпротива. Няколко десетилетия бяха минали от времето, когато под надзора на Елинор Рузвелт в парка на Белия дом е била засадена Градината на победата и сега никой нямаше желание за промяна.
– Мислят ни за луди – каза ми веднъж Сам Кас.
В крайна сметка постигнахме своето. Първо ни отделиха малък парцел зад тенис кортовете, до склада за инструменти. Сам обаче се пребори за по-добро място и накрая получихме Г-образен парцел с площ около декар в слънчевата част на Южната морава, близо до Овалния кабинет и люлките, които наскоро бяхме инсталирали за момичетата. Съгласувахме действията си със Сикрет Сървис, за да се уверим, че като обработваме почвата няма да засегнем сензорите или видимостта, необходими за охраната на района. Взехме проби, за да проверим дали в почвата има достатъчно хранителни вещества и дали не съдържа токсични елементи като олово или живак.
След това можехме да започнем същинската работа.
Няколко дни след завръщането ни от Европа взех група ученици от „Банкрофт“, двуезично начално училище в северозападната част на града. Няколко седмици по-рано бяхме прекопали с лопати и мотики, за да подготвим почвата. Сега същите деца дойдоха пак, за да ми помогнат със засаждането. Нашият парцел бе разположен в близост до Южната ограда покрай улица „E“, където туристите често се събираха, за да гледат Белия дом. Радвах се, че сега ще виждат и нашето начинание.
Или поне се надявах, че в някакъв момент ще се радвам. Защото, когато отглеждаш градина, никога не знаеш със сигурност какво ще се случи – дали изобщо нещо ще порасне. Бяхме поканили медиите да отразяват събитието. Поканихме и всички готвачи от Белия дом да ни помогнат, както и Том Вилсак, министъра на земеделието в кабинета на Барак. Помолихме всички да гледат какво правим. Сега оставаше да чакаме резултатите.
– Много се надявам да стане нещо – казах на Сам сутринта, преди другите да дойдат.
По-късно през деня с група петокласници се наложи да лазим на колене, докато внимателно засаждахме разсада в земята и уплътнявахме почвата около крехките стъбла.
След като бях в Европа и медиите направиха истинска дисекция на всеки от тоалетите ми (на срещата с кралицата бях с жилетка, което се оказа почти толкова скандално, колкото да я докосна), сега се чувствах невероятно комфортно, коленичила в калта с леко яке и ежедневен панталон. Децата ми задаваха въпроси, някои – за зеленчуците и настоящата задача, но и неща като „Къде е президентът?“ и „Той защо не помага?“. Не след дълго обаче повечето от тях престанаха да ми обръщат внимание и се концентрираха върху градинските си ръкавици и червеите в пръстта. Харесваше ми да съм сред деца. През целия ми престой в Белия дом това щеше да бъде балсам за душата ми, начин за миг да се откъсна от грижите на първа дама, от неловкото чувство, че някой постоянно ме съди. Децата ме караха отново да се почувствам себе си.
За тях аз не бях зрелище. Бях просто мила, доста висока госпожа. Докато сутринта напредваше, засадихме марули, спанак, резене и броколи. Сложихме моркови, зеле, лук и грах. Насадихме ягодоплодни храсти и много билки. Какво щеше да излезе от това? Не знаех, както не знаех какво ни чака в Белия дом, какво очаква страната и всички тези прекрасни деца около мен. На този етап можехме само да вложим цялата си вяра в това усилие и да се надяваме, че слънцето, дъждът и времето ще помогнат за израстването на нещо прилично от пръстта.
Можете да вземете тази книга с отстъпка от 10% от Ozone.bg и безплатна доставка, като ползвате код azcheta при завършване на поръчката си!
