Посегнах към „Дюи. Котето от малката провинциална библиотека, което трогна света“ (изд. „Еднорог“), когато ми се наложи да прекарам няколко дни в болница. Прекрасният котарак на корицата създаде усещането, че това ще е приятна, стопляща сърцето книга, която ще ме разсее от случващото се около мен. Очакванията ми не бяха нито напълно оправдани, нито напълно неоправдани. Но не ме разбирайте погрешно – не казвам, че книгата не ми хареса. Напротив – тя не беше точно това, което исках, но тъкмо поради тази причина ме впечатли още повече. И, в крайна сметка, се оказа четивото, от което имах нужда, за да намеря силите да преодолея трудностите.
Ако трябва да я опиша с две думи, бих казала, че това е книга за любовта – за истинската, вечна любов – тази между един човек и неговата котка. Само че тук дори не става дума за един човек, а за цяла една библиотека, цял един град, цяла една страна, която се влюбва в Дюи.
Но това не е сантиментална, повърхностна история. Напротив, разказът за рижия котарак е за повратностите на съдбата – да спасиш едно животно в ледовита утрин и след това ден след ден то да спасява теб, да носи сила по време на финансови кризи, на болести, на загуби… Да дава топлина в най-студените и мрачни дни, и то не само на стопанина си, а на всеки, който има нужда от светлина и малко надежда.
Историята на Вики Майрън е толкова силна, защото всяка дума в нея е истина и няма нищо пресилено, преувеличено или прекалено сладникаво. Автократа ни показва как понякога наистина имаме нужда от съвсем малко, за да открием щастието. Всъщност личната история на Вики би могла да бъде трагедия – жена с тежки здравословни проблеми, принудена да отглежда сама детето си, работеща в провинциална библиотека в период на криза, изправена пред множество загуби. Но авторката избира (дали сама или заради съдбоносния подарък, който получава в една студена сутрин) да изпълни всекидневието си с низ от малки радости, които в крайна сметка оцветяват в топли краски цели 18 години от живота й – тези, които споделя с котарака Дюи.
Вики Майрън (снимка: deweyreadmorebooks.com)
Но дори и самата Вики да е преживяла прекалено много удари на съдбата, тук те са представени единствено като фон, само са споменати като декор за развитието на действие. Авторката нито акцентира върху трагедиите, нито преувелича геройството си. Напротив – тя пише книга за Дюи и той наистина е в центъра на вниманието.
Невероятно звучи на моменти историята на този рижав красавец, който успява да повлияе на цял един град, да спаси библиотека в труден период и да стане популярен по целия свят. Макар че собствениците на котки твърдят, че това съвсем не е необичайно, а е напълно заложено в природата на техните любимци да могат да омагьосат всеки… стига да пожелаят.
Но и Дюи има помощник в своя мисия – от една страна, неговата собственичка, борбена и готова да жертва всичко, за да запази библиотеката. А от друга – огромна подкрепа на котарака оказва и самата библиотека, сякаш двамата заедно създават магическо съчетание, привличащо младите към книгите, насърчаващо възрастните все по-често да се отбиват да почетат. Дюи и библиотеката са двамата главни герои, единият показен и достатъчно красив, че да бъде на корицата на множество списания за животни, а вторият – стоящ на заден план, но всъщност носещ огромен заряд. Защото, ако беше отгледан в дом, Дюи несъмнено щеше да е прекрасен котарак, но именно защото живее в библиотека, той се превръща в коте чудо.
Още два отзива можете да прочетете в блоговете „Writing is fun“ и „Queen of lunae libri“.
