Ха, сега! Хванахте ли ме? Добре, без бой ще си призная – прочетох „Дяволът носи Прада“. И то съвсем доброволно я прочетох. Даже и ми хареса. Разбира се щом става въпрос за лъскав начин на живот, малко Apple iMac и съм там! Е, чиклит е, но и с това се свиква.
За щастие уцелих новата версия у нас, която се е разпространявала едно време с още голямото по формат тогава Cosmopolitan. Корицата е тази на снимката и е в пъти по-идейна от нарисуваната си предшественица.
Честно казано, останах раздвоен. Очаквах книгата да е много по-добра от филма и не чак толкова по-различна. Съответно се ядосах на холивудските продуценти (как ли пък не!), че са загърбили една от основните сюжетни линии от романа на Лорън Уайзбъргър – приятелството и неговото загърбване заради професионалната реализация. Че се и пропива нещастното момиче на всичко отгоре!
Друго, което е значителен плюс на книгата е, че мацката Андреа не си ляга с лигавия, но още по-известен писател Крисчън Много-съм-готин, както става във филма. Ами така, де, на такива типове трябва да им се натриват носовете малко по-честичко.
Книжката е от около 400 странички (леле, колко много печатни коли са това!), но може да се прочете и за 2-3 дни. При желание и наличие на достатъчно време, разбира се.
Аз я четох с последния, полусборен албум на Matchbox 20 – Exile On Mainstream. Препоръчвам наистина да си отделите от времето за тази книга, а ако ще съчетавате с музика, последният албум нa Paul Van Dyk e достатъчно ърбан и е точно като за книгата.
