Да, знам, заглавието е клише, но „какво е клишето, ако не една по-скучна версия на истината“, както казва писателят Етгар Керет. :) Пък и това за истината си важи с пълна сила в случая с Jagger swagger (Наперения Джагър).
Винаги съм се чудела какво ли е да си рок звезда. Сега, ако дойде някоя вълшебна фея, предлагайки ми да се разменя с някой известен музикант за един ден, то почти сигурно ще избера да съм точно рок звезда от величината на Мик Джагър. Изборът ми да сменя пола също не е случаен, особено имайки предвид заглавията, които гръмнаха в пресата относно това с колко жени бил спал Мик при излизането на биографията „Дивият живот и бесният гений на Мик Джагър“ (изд. „Ciela“).
Авторът Кристофър Андерсен е автор на цели 32 книги, сред които и много бестселъри. Сътрудничи си с престижни медии като „Ню Йорк таймс”, Life и Vanity Fair и е известен като биографът на звездите и силните на деня. Описал е живота на хора като Джаки Кенеди, Барак и Мишел Обама и Майкъл Джаксън. Седем от неговите творби влизат в класациите на Readers Digest за най-добрите нехудожествени книги на годината. Казвам всичко това, защото в биографията „Дивият живот и бесният гений на Мик Джагър“ определено си личат опитът и хъсът на Андерсен да си свърши работата безупречно. Но да се върнем към най-емблематичната икона на рок музиката. :)
Това, с което предимно свързвам Джагър, е любимата ми песен на „Ролинг Стоунс”– „Anybody seen my baby“, в чийто клип участва небезизвестната Анджелина Джоли, една от онези прословути 4000 жени, които са минали през леглото на Джагър, наред с Ума Търман, Джери Хол и Карла Бруни (да, същата Карла Бруни, която сега е дама на Никола Саркози, а той все още я ревнува от Джагър).
Между другото, в този списък влизат и не малко мъже, сред чиито имена се спрягат тези на Ерик Клептън и Дейвид Боуи. Накратко, от книгата ти става ясно защо определят вокалиста на легендарната група за „андрогинен дилетант в бисексуалната любов с безкрайни хетеросексуални апетити“ и „емблема на разкрепостения хедонизъм“ (а аз доскоро си мислех, че това е Боуи).
Биографията, която Кристофър Андерсън прилежно е подготвил, съдържа доста лични моменти от любовния живот на бунтаря-рицар, но не само това. И като казах рицар, се сещам, че именно с това започва книгата. Мечтата на Мик да получи рицарско звание се сбъдва в Бъкингамския дворец на 12 декември 2003 година и макар посвещението в рицар да е направено от принц Чарлз, а не от кралицата (която Мик нарича „Главната вещица“ на Англия), Джагър е щастлив от оказаната чест, за която е копнеел през целия си зрял живот. Званието му е дадено за заслуги към популярната музика, a Джагър отива на церемонията обут с 55-доларови маратонки „Адидас“. Е, това едва ли е учудващо за такъв самодоволен непукист, който смело е заявил: „Аз съм едно от най-хубавите неща, които Англия има. Аз и кралицата.“ Говорим за същата кралица, която категорично отказва да участва в церемонията по титулуването на Джагър в „сър“, намирайки си преднамерено и сериозно оправдание, свързано със здравословното й състояние.
Решението на Нейно величество да не присъства не е пропуснато от Мик: „Сигурен съм – отсича той, – че Кралицата предпочита „Бийтълс“, защото те са такива милички, порядъчни момчета. Ех, само ако знаеше истината!“
Андерсън пише биографията по случай 50-годишнината на „Ролинг Стоунс”. В книгата, освен на скандалния и провокативен личен живот на Мик (който има навика да се гримира, когато не е на представление), той обръща внимание и на музикалната му кариера, на това кога и как е започнало всичко. Същевременно Андерсън разкрива и за отношенията на Мик с баща му, а по-късно и за тези с неговите собствени деца.
Разбираме как понякога Джагър е обичал да говори с фалшив кокни акцент, как е живял в мизерия в началото на кариерата си. Научаваме как с групата са свирели по долнопробни клубове и са подгрявали по концерти другите идоли на епохата „Бийтълс“.
Голяма част в книгата е отделена на отношенията между „Искрящите близнаци“, т.е. Мик Джагър и Кийт Ричардс. Андерсън разкрива как са се запознали като малки, а години по-късно животът отново ги е събрал. „Ние бяхме братя, родени по случайност от различни родители“, казва Кийт.
Както винаги са правили, Искрящите близнаци се боричкат яростно, дават самостоятелни концерти, но се събират отново в името на бандата.
Останалите неща, които неизменно присъстват на страниците на подобен тип биография, са налични и тук, разбира се: алкохолът, наркотиците, безредиците по концертите… По време на концерти на „Ролинг стоунс” неведнъж са умирали хора в резултат на сбивания и хаос. Да се чудиш как тези музикални идоли са оцелели на фона на всичко случващо се около тях и със самите тях… 
Хареса ми, че Андерсън разказва безпристрастно и не спестява нищо около аурата на сър Джагър. Напротив, и най-лошите черти от характера на рок бунтаря излизат наяве.
За мен едно от най-увлекателните неща, които прочетох в биографията, е свързано с това откъде идва магията в гласа на Мик:
Преди да се откаже от баскетбола, Мик преживява на игрището нещо, което ще преобърне живота му – и вероятно дори и хода на музикалната история. По време на една особено оспорвана и разпалена игра, при сблъсък с противников играч той отхапва връхчето на езика си. Облян в кръв, стичаща се по предницата на фланелката му, преди напълно да осъзнае какво се е случило, Мик гълта отхапаното връхче. В продължение на почти седмица не може да говори.
„Всички се чудехме дали това няма да сложи край на пеенето му.“ – казва Дик Тейлър, повтаряйки ехото на страховете на „Блу Бойс“. Когато накрая Мик отваря уста, за да запее отново, момчетата от състава са изумени. Заедно с връхчето на езика му си е заминала и част от лустрото на висшата класа. Сега Мик звучи по-грапаво, по-грубо, по-автентично улично.
„Звучеше толкова необикновено – всъщност както звучи и сега – казва Тейлър. – Този инцидент промени напълно гласа му. Отхапването на връхчето на езика му може би беше най-хубавото нещо, което се е случвало на Мик Джагър.“
Сред останалите интересни факти, които открих в книгата, е, че всъщност на Мик от самото начало не му харесва името на групата да бъде „Ролинг Стоунс”, защото по онова време „той се смята за R&B певец, а думата „ролин“ може да създаде впечатление, че са рокендрол банда“. Ала името остава и те се превръщат именно в най-популярната рокендрол банда на света.
Друга пикантна клюка, която научих, е свързана с една от най-известните песни на „Ролинг Стоунс”: „(I can’t Get No) Satisfaction“, чиято мелодия е дошла в съня на Кийт Ричардс – той се събудил, грабнал китарата си и записал рефрена, после легнал отново да спи.
Накратко, има какво да научите от биографията „Дивият живот и бесният гений на Мик Джагър“. А имайки предвид цветното приложение от 24 страници плюс множеството източници, които Андерсън е ползвал, смело мога да кажа, че това е една наистина добре направена биография.
За група, чието първо демо с 5 песни е било отхвърлено от 7 компании преди години, за да достигнат след време 250 милиона продадени албума и милиарди приходи от турнета, „Ролинг Стоунс“ неслучайно са определяни за най-великата рок банда на всички времена.
За финал ми се ще да цитирам Мик, който споделя: „Знаеш – казва той в един рядък ретроспективен момент над ледения си сок от червени боровинки, – всичко отминава толкова бързо.“, ала за „Ролинг Стоунс“ и Мик явно славата никога няма да има край…
