Годината беше 2001-ва, а аз бях на 12 – мъничка, очилата, абсолютен аутсайдер. Едва ли е изненадващо, че прочетох първите три книги за Хари Потър на един дъх – това беше точно светът, от който се нуждаех тогава. Свят на магии, в който незначителен тийнейджър (като мен) можеше да бъде герой. Свят, в който всеки значеше нещо и имаше някаква роля. Свят, в който всеки получаваше, каквото е заслужил. Страниците ме грабнаха моментално.
Покрай вселената на книгите обаче аз открих още един вълшебен свят, още една необикновена история – тази на създателката им. Дж. К. Роулинг ме плени не по-малко от самия Хари, тя се превърна в пример за една реална приказка. Това е приказка за тихото луничаво момиче, което обича да чете и да разказва истории. Приказка за самотната майка, която пише по кафенетата, за да приспи малката си дъщеричка. Приказка за Пепеляшка, която се превръща в принцеса на целия свят, носена на крилете на сова. Всичко това ми се виждаше дори по-омайно от заклинанията, митичните същества и магьосниците от страниците. И в един момент вече не мечтаех да получа писмо от „Хогуортс”, а си представях как написвам една невероятна история, която сбъдва всичките ми мечти.
Толкова ли е трудно? Все пак в света на Хари Потър няма почти нищо ново – магьосници в тоги, летящи метли, вълшебни пръчки и книги със заклинания, същества от митовете и легендите, доброто срещу злото… Все неща, повтаряни в приказки и фантастични истории, откакто човекът се е научил да пише (че и отпреди това). Чувала съм много хора да се отнасят пренебрежително и да казват, че Роулинг просто е събрала всичко на едно място – като управител на галерия, който важно-важно се разхожда между картините, нарисувани от други. Тези хора нямат усет към магията на написаното. Защото в крайна сметка не е толкова важно каква е историята – важното е как е разказана… и как я усещат читателите. Ценното в книгите на Роулинг не се крие в тръпката на куидича или очарованието на искрите, излизащи от магическите пръчки; тяхното уникално качество е, че докосват и пленяват всеки читател, независимо от възраст, пол или други характеристики. Е, явно не всеки, но поне повечето. Това е истинската магия – да напишеш история, в която многото различни читатели да намерят себе си, да се припознаят с герой, случка или чувство.
Няма да забравя една кратка статия, която прочетох преди години, още когато Хари Потър беше за мен мания и начин на живот. По време на раздаване на автографи, към Роулинг се приближило едно момиченце и се оплакало от многото хора, дошли да видят вече известната писателка. „Искам Хари да е само за мен”, казало то. Разказвайки случката, Роулинг споделяше, че и тя таи подобни чувства – че книгите, които пише, и героите им са й много съкровени и понякога й става чак неприятно, задето толкова други хора ги четат, харесват и говорят за тях. Мисля, че същото чувстват всички искрени фенове на книгите й – това усещане за лична връзка с героите и съпреживяване на приключенията им. В това се крие истинският талант на Роулинг – не в оригиналността на сюжета или дълбочината на персонажите, а в „простата” способност да докосне и разчувства всеки читател.
Джоан и Хари вървят ръка за ръка – от рождените им дати до неочаквано добитата популярност. Те са белязани да бъдат като всички останали, но и по-различни; да познават и трудностите, и радостите на живота; да бъдат магически. Каквото и да кажем или прочетем за Роулинг днес, то ще е свързано с Хари. Надявам се това да се промени… защото би било ужасно вълшебството да свърши до тук. Би било нечестно да запомним Дж. К. с тези седем книги, когато в нея има много повече. Колко често се говори за нея като за майка и съпруга? А като за филантроп и дарител? Или за вярваща християнка? Колко често си я представяме да пише нещо, различно от история за Хари Потър? За живота й се правят документални филми, а има дори и комикс! Да не говорим за немалкото присъдени й награди и т.нар. „пародии” на книгите за Хари, които са по-скоро искрено признание за таланта и упоритата й работата, отколкото плагиатство и подигравка. Но всичко това като че ли остава на заден план, защото феновете стават все повече и повече и искат все повече и повече Хари. Не Джоан, а Хари…
Не, вълшебството не бива да свършва до тук, защото има още много, което Роулинг да покаже и даде на читателите и почитателите си. Много нови светове, много нови изненади, много обич и загриженост за нуждаещите се. Затова вярвам, че нейната приказка ще продължи да се пише и ще бъде не по-малко невероятна и магична от историята на Хари и света на фантазията.
Днес Дж. К. Роулинг става на 46 и аз съм сигурна, че има още какво да ни даде. Искрено се надявам! ЧРД, Дж. К.!
