В мига, в който начевам ревюто си за тази наистина велика книга, осъзнавам, че избраното от мен заглавие звучи малко странно. Дракула никога не си е отивал, че да се завръща. Селекцията от филми на компютъра ми в момента включва две ленти, в които графът е главен герой: едната е холивудски блокбъстър, а другата – анимация за деца. Докато пиша, You Tube ми зарежда клип с Алукард от анимето „Hellsing“, с чиито симпатични извращения Дракула несъмнено би се гордял. Сред томчетата в библиотеката ми пък могат да бъдат издирени поне три сюжета, приютили или споменали вампира на страниците си. За капак, на щанда, на който работя в рамките на Пролетния панаир на книгата в НДК, всеки ден се гледаме с една корица, на която разгърденият Дракула се изявява като еротично вдъхновение. И това е само миниатюрна част от всички проявления на графа от появата му на бял свят през 1897 г. до наши дни.
Мисълта ми е, че ако някой някога ви попита за култов литературен образ, експлоатиран успешно от развлекателната индустрия в продължение на близо два века, едва ли чудовището на Франкенщайн ще е първото ви предположение.
Реално погледнато, завръщането на Дракула е триумфално само за българския пазар, който, оказва се, досега не е имал възможността или отдадеността да представи на читателите пълната версия на злобното Брам-Стокърово отроче. Всички досегашни издания са били орязани, непълни преразкази на роман, който изначално заслужава много повече уважение. Изневиделица обаче преди месец по книжарниците се появиха цели два нови превода на „Дракула“, единият от които представен от непоправимите хорър ентусиасти „Deja Book“.
„Мераклийско“ ми е доста смешна дума, но не мога да се сетя за друга, която по-удачно да описва това книжно въплъщение на „Дракула“. По изданието е работено с толкова очевиден възторг и перфекционизъм, че не бих могла да си изкривя душата и да разкритикувам каквото и да било по него. Чак ти се свиди малко да го разгърнеш и зачетеш, като с всяка ценна придобивка, която в началото не искаш да изхабиш от употреба.
За какво точно става дума? За чисто нов превод от Слави Ганев, който не само че пресъздава прекрасно викторианския език на епохата и се съобразява със спецификите на речта на всеки един от героите – от холандския доктор с леко развален английски Ван Хелзинг до пияните моряци – но и познава всяко тъмно кътче на творбата на Брам Стокър. За 500 повече от изчерпателни бележки, някои от които включват изключително интересни пояснения за скритите, закодирани внушения на романа, анализ на образите и дори препратки към отделни трудове върху „Дракула“ и живота на създателя му. За приложенията – интервю със самия Брам Стокър и разказът „Гостът на Дракула“, първоначално зародил се като оригиналната първа глава на романа, в последствие отпаднала от финалната чернова. За новите одежди на графа, дело на Христо Чуков, в комбинация с твърди корици. Накратко – издателски продукт за чудо и приказ.
Бела Лугоши в едно от най-известните превъплъщения на Дракула
Първата среща с литературния първообраз на всички дракуловци може да представлява изненада за много читатели. Романът на Брам Стокър е написан в изящната, описателна и дори леко натруфена стилистика на XIX в. Действието е представено изцяло в епистоларна форма чрез дневниците и писмата на главните герои, а самият Дракула е не толкова действащо лице, колкото тегнещо над цялата история присъствие, чиито ужасяващи дела са представени индиректно. В романа има и нещо като криминален елемент, тъй като дружината на добрите полага не малко детективски труд, за да достигне до разковничето за същността на това изчадие, за произхода на силите му и за слабостите му.
Първите четири глави на романа, описващи престоя на адвоката Джонатан Харкър в замъка на граф Дракула в Трансилвания, са абсолютна класика от началото до края. Ако съществуваше наръчник, озаглавен „Как да изградим тръпкопобиваща атмосфера и да въведем злодей от класата на Дявола“, той би съдържал именно началото на романа на Стокър. Така де, все пак сатанинските измерения на вампиризма са окончателно потвърдени и подробно разгърнати. Историята е повлияна и от всички трепети на времето си, някои от които особено любопитни, като например начинът, по който Стокър използва героите си, за да изрази позиция по отношение на зараждащия се феминизъм.
Истината е, че „Дракула“ не е нито най-вълнуващият, нито най-зловещият хорър/готически/вампирски роман, който някога ще прочетете. Брам Стокър обаче е успял да сътвори вечен образ, едновременно магнетичен и отблъскващ, запазил очертанията си от XIX в. насам, но поддал се и на безброй интерпретации. Едно е сигурно – граф Дракула с лекота би изсмукал кръвчицата на всичките си измислени филмови и литературни следовници. Това е чудовищното въплъщение на суеверното, първичното, архетипното, абсолютното Зло, което остава дълбоко вкоренено в човешката психика – готическата сянка, която не би могла да бъде изличена от светлината на какъвто и да било прогрес. Сянка, която така изкусно ни плаши, че чак й се наслаждаваме.
Още ревюта за „Дракула“ можете да прочетете при Христо в „Книголандия“, при „Книжен Петър“ , при Темз в „На по книга, две“ и при Бирето.
