Хърватската писателка Дубравка Угрешич бе удостоена тази сутрин с почетното звание „доктор хонорис кауза“ на Софийския университет „Св. Климент Охридски“, съобщиха от университета.
Тя започна благодарственото си слово с разказ за историята на нейната майка, която през 1946 г. тръгва от Варна към Югославия с влак, носейки със себе си книги, малко дрехи и дребни ябълки и обясни:
В следвоенното ми детство, лишено от играчки, книгите на мама ми послужиха като играчки. Прелистването и драскането с молив по белите полета бяха най-ранното ми детско забавление. С тръгването на училище пакетът стана по-голям, а желанието за учене бе подкрепено от идеологическата пропаганда на времето – със социалистически лозунги, които твърдяха, че „знанието е сила“, с легендите за вождовете на комунизма, които непрекъснато се учели, и с портретите им.
Тя се върна в спомените си по време на първото си посещение в България, срещата си със своите роднини, бързото научаване и последвалото бързо забравяне на българския език:
Впрочем, случваше се децата от махалата да ми подмятат: „Бугарица! Бугарица!“. По-късно щях да разбера, че страхът от изключване от обществото е един от най-големите човешки страхове. Подобен страх засяга и животинските видове, живеещи на стада.
Угрешич отбеляза, че в по-дълбок смисъл годините на оформянето й като личност са започнали с 1989 г. и падането на Стената, с 1991 г. и разпадането на Югославия и с 1993 г., когато напуска Хърватия:
Поех по света с нищожен капитал от няколко книги, на възраст, в която по-мъдрите хора вече кроят планове за пенсия. Това беше интензивен, формиращ курс, това бяха „моите университети“. Когато поех по света, ми хрумна, че всъщност просто продължавам мамината история. Тя беше напуснала своята страна и тръгнала към друга, защото така диктувало влюбеното й сърце. Аз напуснах страната, защото вече не можех да дишам: непоносимото количество омраза, лудост и лъжа със страшна скорост изчерпваше кислорода от дробовете ми. Когато пътувала за пръв път през Югославия, мама останала потресена от разрухата. „Всичко беше разрушено“ – казваше, подчертавайки думата „всичко“. В края на жизнения й път, като незаслужено наказание (защото такова нещо никой не заслужава) пред очите й се въртеше същият пейзаж. Отново всичко беше разрушено!“.
В изказването си тя обърна внимание на новата епоха, в която живеем – историческото време се измерва с „преди Google“ и след това, изтъкна тя и добави:
Ходим, вперили погледи в екраните на своите телефони, живеем в културата на компромиса и консенсуса, всички се съгласяваме с всички.
В края на словото си писателката заяви:
Тази награда ме трогна дълбоко. Чувствам, сякаш приемам високата чест вместо моята майка, все едно съм нейна пълномощничка. Защото в своята наивна и непоколебима вяра, че светът може би не е идеално място, но може да стане по-добър благодарение преди всичко на знанието, образованието и изкуството, заслужава тази чест повече от мен.
Интервюто на Десислава Микова с Дубровка Угрешич за „Аз чета“ може да прочетете тук. Не пропускайте и ревюта на нейните книги „Форсиране на романа река“и „Баба Яга снесла яйце“, а ако все още не сте чели нищо от Дубровка Угрешич, може да поръчате нейна книга от Ozone.bg с 10% отстъпка с код azcheta.
А ето и още няколко снимки от церемонията по връчването на почетното звание:
Снимки: Софийски университет „Св. Климент Охридски“
