Много често водя с половинката си следния разговор, когато посещаваме разни исторически забележителности. Той все ми казва с недоумение: „Е какво толкова, някакви камъни”, докато в екстаз се разхождам сред някогашното величие на някой античен храм или полуразрушен замък. И наистина, днес до нас са достигнали останки, загубили своето величие, а всички скъпи и цени вещи са отдавна изгубени, изложени в музеите или се търгуват на черния пазар.
Всъщност ме вълнува, че някога по тези камъни са вървели хора, които са се раждали, живеели са, страдали са, обичали са и са се вълнували преди стотици, хиляди години. И аз искам да знам какво са мислели, какво са изпитвали, за какво са мечтали, за какво са се борили. Дали сега сме чак толкова различни, или пък сме по-близки, отколкото си мислим.
Отговор на тези и много други въпроси дава Алберто Анджела в „Един ден в Древен Рим” (изд. Colibri, преводач Юдит Филипова). Той развежда читателя из Рим на император Траян и ни предоставя възможността да надникнем в богати и бедни домове, дюкяни, обществени бани, тоалетни, Колизеума и всички онези места, които са били ежедневно посещавани от многобройните жители на античния град.
Базирана на много обстойни изследвания и археологически проучвания, книгата разкрива истинската действителност, която се различава от популярните клишета и романтичната представа, създадена от филмите. Така например прословутата фраза „Ave, Caesar, morituri te salutant (Здравей, Цезаре, отиващите на смърт те поздравяват)“ е била произнесена само веднъж, както и решението за смърт или живот с палец, насочен респективно надолу или нагоре. Истината е доста по-банална и логична.
Изобщо, животът в Древен Рим е прекрасен и отблъскващ, отличаващ се с изключителни достижения и ужасяващо незачитане на човешкия живот. Някои от проблемите са много сходни с тези на днешните мегаполиси. Удобствата са достъпни само за най-богатите, а пренаселването и високите цени на жилищата не са се променили и досега. Суетата и показността, които толкова често набеждаваме за порок на нашето време, са били същите. Да демонстрираш престижа, богатството, вещите си, новата прическа, е нещо нормално и се прави от всеки… с възможности.
Много интересно ми беше да науча и как се ражда едно литературно произведение. Тук отново нещата се оказват близки до нас:
Времето за публикация в античен Рим, както лесно може да се предположи, е много дълго, но освободените роби, които ръководят тези дюкяни, имат нюха на модерните издатели и предусещат, когато някое произведение е потенциален бестселър. Тогава спират останалите „линии на производство“ и насочват към книгата всички роби писари…
Става въпрос за начина на възпроизводство, което, както може да се очаква, е ръчно и книгите се преписват на ръка в много копия. А как е възниквало едно произведение? Ами, лесно:
Авторите най-напред го пишат в дома си, после го дават на свои познати и приятели да го прочетат, за да отстранят евентуалните грешки и неточности, както и за да преценят как се възприемат идеите им. Плиний Млади отивал още по-нататък — четял книгите си на глас на малки групи слушатели. Точно тогава нанасял най-важните корекции. Най-накрая произведението се поверява на „хората печатници“. Ден след ден на светлината на лампите книгата приема формата на по-скоро занаятчийски, отколкото сериен продукт…
Разхождайки ни из улиците на Рим, Анджела разкрива любопитни детайли от живота на древните римляни, които просто не мога да обхвана, без текстът ми да стане твърде дълъг. Спирам се на някои слабо известни факти, като например, че човешката урина е събирана в големи съдове и е била използвана като част от препаратите за пране. Не искам и да си представям вонята. Имало е римска кухня, която е доста екзотична, пикантна и екстравагантна — славеи в розови листа, свински гърди, пълнени с морски таралежи, пълнено пиле, заек в сос, голям тиган с риба, фламинго, папагали….
Може би вече доста известен факт, но статуите някога са били боядисани в ярки цветове, които просто са избелели с времето. Затова и сега е малко смешно, когато хората слагат в домовете си копия на антични статуи, които са бели, а всъщност, ако се разходите в Древен Рим или Гърция, няма да видите подобни.
Гладиаторските игри са били точно толкова жестоки, колкото си представяме. Сексът за римския гражданин не е табу, той е дар от Венера и като такъв се почита, бива изобразяван и е буквално навсякъде. Има някои изключения, касаещи общественото положение.
Свободният римлянин (в смисъла на класическото civis Romanus) трябва винаги да е „господар“ в леглото. Може да прави секс с партньор от всякакъв тип (мъж или жена) само ако са социално „по-нисши“: жена, робиня, млад роб.
С това и нашия ден през 115 г. сл.Хр. приключи. Книгата е любопитен разказ, който може и да разбулва романтичните ни представи за миналото, но същевременно обрисува картина, по-жива и близка до нас, отколкото предполагате. Ако искате да научите повече какъв е бил реалният живот тогава, то книгата на Алберто Анджела е правилният избор. Прекрасно балансира историческите и археологически данни с историята, която не става суха в нито един момент.
Можете да намерите тази книга и още много заглавия с отстъпки в Ozone.bg.
