Флора Банкс е необикновено момиче, което страда от липса на краткотрайна памет, или с други думи – тя има спомени за себе си и семейството си единствено отпреди седем години, а в настоящето помни информация само от един до три часа.
Флора е на седемнайсет и пише по ръцете си всичко важно, което не трябва да забрави. Тетрадка за спомени, снимки в телефона и многобройни бележки са опорните й точки в познатия й свят – градчето Пензънс.
Но една целувка разбърква установения ред или може би подрежда разбърканото…
Флора целува гаджето на най-добрата си приятелка и тази дързост издига остров в паметта й, който отказва да се изпари за час-два. Едничкият съхранен спомен отключва поредица от приключения, започваща с писане на мейли и приключваща с бягство от бели мечки някъде на Северния полюс.
„Единственият спомен на Флора Банкс“ (изд. „Кръгозор“) на Емили Бар е янг адълт роман за ударите на съдбата, с които всеки се справя както може. Животът на Флора винаги е бил необикновен и труден, но на прага на зрелостта тя трябва да отстоява независимостта си и да се бори за правото да бъде себе си. За да постигне големите си цели обаче, момичето трябва да реши коя всъщност е Флора Банкс.
Емили Бар „поставя“ читателя в главата на героинята и той вижда света единствено през нейните очи. Това съпреживяване води със себе си редица въпроси – Флора болна ли е, колко достоверна е информацията, която получаваме от нея, може ли тя да води нормален живот, – които с напредване на историята стават все по-натрапчиви.
Трябва да призная, че с този роман падна голяма борба. До средата ме беше довел почти до отчаяние с непрекъснатите си повторения (Флора първо ни разказва какво се случва с нея, след няколко абзаца ни прочита какво вече се е случило, а след няколко страници препрочита същото), които освен досадата оставиха у мен и усещането, че героинята страда от някакъв вид умствено разстройство. Но в действителност само краткотрайната й памет е увредена! Не съм сигурна дали Емили Бар е търсила този ефект, за да ни представи едно седемнайсетгодишно момиче, което завинаги си остава на десет, или опитът й за по-задълбочен психологизъм просто не е сполучил.
Аз обаче мразя да оставям недочетени книги и не се предадох. Казвах си: „идеята е добра, идеята е добра“, и прелиствах следващата страница. И, както опитът ме е научил, търпението ми беше възнаградено – след средата книгата сякаш се отпушва. В бесния водовъртеж от събития и обрати виждаме колко смела всъщност е Флора, как нейното „живей за мига“ не е куха фраза, а начин на оцеляване.
Ако отначало имах постоянното усещане, че някой ме лъже, то към края на романа, когато призраци от миналото, тайни и манипулации излизат на светло, предчувствието ми напълно се оправда.
Историята на Флора Банкс е странна и плашеща, но си е нейна. Дали би я разменила с някой друг? Няма как да разберем, но във всеки случай е хубаво да си припомним колко много препятствия могат да бъдат преодолени с малко кураж, много любов и истински добри приятели.
