Посегнах към „Единственото истинско нещо“ (изд. „Orange Books“) в момент, в който отчаяно се опитвах да изляза от един ужасен и крайно необичаен за мен читателски застой, проточил се прекалено дълго. Четеше ми се нещо неангажиращо и за предпочитане с някакъв любовен и напрегнат сюжет. Предишните романи от авторката Саманта Йънг – няколко от поредицата „Дъблин Стрийт“, на които съм попадала, отговаряха точно на тези условия. Ето защо, в мига, в който разбрах за наскоро публикуваната първа книга от новата й поредица „Хартуел“, реших да се пробвам с нея с надеждата да не се окаже поредното четиво, което само начевам и след това бързо изоставям. И макар че успях да изпълня мисията си да я прочета до край, в нея открих повече негативи, отколкото позитиви.
„Единственото истинско нещо“ започва доста примамващо. За тридесет и три годишната лекарка в женски затвор Джесика Хънтингтън животът върви на пръв поглед добре, но всичко около нея е напът да се промени безвъзвратно. Един ден, докато е на работа, тя открива купчина любовни писма, писани от бивша затворничка преди близо четири десетилетия, които така и не са били изпратени. Любопитна да узнае повече за съдбата на героите в прочетената от нея трагична история и объркана от празнотата в своя собствен живот, Джесика решава да посети мястото, откъдето започва всичко – малкото крайбрежно градче Хартуел.
Дотук сюжетът звучи прекрасно, нали? Уви, скоро мнението ми за събитията коренно се промени. Първите реакции на раздразнение в мен се появиха още с представянето на другият главен герой – собственикът на местния бар Купър Лоусън, който се оказва типичният арогантен алфа мъжкар, решен да съблазни Джесика на всяка цена. Вече достигнала заветната дестинация, тя, от своя страна, сякаш бързо забравя целта на посещението си и се впуска в игра на котка и мишка с привлекателния си ухажор. Любовта между двамата, естествено, не се забавя, но тя сякаш е лишена от всякаква романтика и страст.
Останалата част от повествованието също ми се стори плоска, клиширана и без какъвто и да е било заряд. Омагьосана от чара на малкия град и неговите обитатели, Джесика решава да обърне гръб на стария си дом и работа и най-накрая да даде предимство на собственото си щастие. Тя смело се гмурва в новата си среда, но бързо трябва да реши дали е напълно готова да живее на място, където нито една тайна не остава скрита. А Джесика крие нещо наистина ужасяващо, което може да разруши покоя й завинаги.
Разбира се, драма и хепиенд има, но като цяло ми липсваше напрегнатата атмосфера, която така обикнах в предишните произведения на авторката и заради която лудо прелиствах страниците им, препускайки до заветния момент, в който всичко се изяснява.
Ако оставим настрана разочарованието ми от сюжета, стилът на Йънг тук също не ми се понрави. Книгата е изпълнена с куп изтъркани фрази, банални диалози, чести цинизми, които никак не изглеждат на място, както и излишно натрупани на места епитети. Друг похват, който ме афектира по изключително негативен начин, е нелепият и откровено смешен на моменти език, използван при описанията на еротичните сцени.
Единственият позитив, който открих в творбата, е посланието, че човек не е статичен и че ако не се чувства щастлив от настоящето си, никога не е късно да рискува и да го промени. Решението на Джесика най-накрая да внесе смисъл в живота си и да започне отначало, макар и на напълно непознато място, е достойно за възхищение и адмирации, защото, както самата тя обобщава, в крайна сметка всичко опира до това да откриеш покоя в душата си.
И въпреки този светъл лъч, „Единственото истинско нещо“ просто не успя да ме спечели като читател. Подходих с големи очаквания към романа, но за сметка на това го прочетох с цената на много инат, негативни емоции и въртене на очи. Може би някой ще открие своята история в тази нова поредица на Саманта Йънг, но аз със сигурност не бих обърнала внимание на продължението й.
