Стремежът да полетиш по-високо от Икар. Стремежът към Citius, Altius, Fortius. Стремежът да бъдеш свръхчовек. Вероятно именно стремежът да надминеш себе си, който тормози всички ни, кара Еди Спинола да вземе хапчето MDT-58 в началото на „Тъмните полета“ и да ни вкара в голямата игра на своя мозък.
Не, не съм се объркал. Някой обаче много се е объркал и е сгрешил името на книгата на задната корица. Прощаваме му, защото „Екстремен ум“ на Алън Глин е наистина брилянтен роман.
Историята тук малко ми напомня „Американски психар“, където нуждата от високо ниво на епинефрин подтиква към лудории и убийства. С разликата, че Еди Спинола не изпитва никакъв кеф от убиването на красивата Донатела Алварес, с която няколко часа по-рано е водил интелектуални разговори. Или поне не си спомня да му е харесало. Но пък му харесва да прави пари, да бъде център на вниманието, да може да ползва пълноценно мозъка си на 100% във всеки един момент. Хаха, че кой не харесва (идеята) това да му се случва?
Има няколко неща за тази книга, които вероятно няма да разберете, ако вместо да четете, гледате филма „Високо напрежение“, официалната холивудска екранизация. Няма да разберете какво точно се случва в главата на Еди, докато взима своето „умно хапче“. Няма да ви стане явно и защо героят има такъв ужас от всякакъв тип дрога. Най-вероятно няма да разберете, че голямата сделка, по която работи Спинола и която толкова го изненадва, е всъщност голямото сливане между AOL и Time Warner (в книгата – MCL-Парнасус и Абраксас, идея си нямам защо са на кирилица) – признавам, страхотен начин за Глин да въведе читателите си в трудния свят на борсовия бизнес, където мозъкът ти наистина не трябва да спира да цъка.
Изобщо, говоренето с борсови и финансови термини (за съжаление, на места преведени неправилно) дава чар и допълнителна динамика на романа – някак мисълта преминава по-бързо през нещата, които в крайна сметка няма да асимилира. Е, така е било и с Еди Спинола, преди да вземе MDT-58, знаете. А след като го взима, може да направи due dilligence на най-голямото корпоративно сливане в историята на САЩ само за седмица. Не си представяте да се случи наистина, нали?
Алън Глин време дори за политическа сатира, което прави четенето на „Екстремен ум“ истинско удоволствие. Сериозната препратка към „навика на САЩ“ да се месят във вътрешната политика на други държави дори е превърната в основна сюжетна линия – от постоянните разговори за „проблема в Мексико“ до развръзката, която на практика прави източника на този „проблем“ напълно недосегаем. И намекът, че много от водещите политици по света са също на MDT? Почти като разбирането, че същите тези хора всъщност са част от масонските ложи, което си спомняте и от „Изгубеният символ“.
А кое е най-хубавото? „Екстремен ум“ завършва в пъти по-добре от филма „Високо напрежение“, просто защото краят не е сервиран наготово.
