Ако попитате майка ми, която горещо ми препоръча “Любов” на Елиф Шафак, това е книга, за която могат да се кажат само суперлативи. Моето впечатление обаче е малко противоречиво.
Безспорно това е една много интересна и увлекателна история. Безспорно Елиф Шафак умее да преплита съдби, култури, герои, думи. И ако за миг забравим клиширания модел на писане, в който присъстват писма (и-мейли в по-модерен вариант) между главните герои и още по-клишираното смесване на сегашни събития в единия край на света и “отминали” събития от другия край на света – да, “Любов” има какво да ни разкаже.
Може би аз просто не харесвам да ми объркват съзнанието с непрестанно прескачащо действие от едно място на друго. Може би пък това именно те кара да четеш по-бързо в захлас, чакайки с нетърпение да прелистиш следващата страница и да видиш дали случайно действието няма да се върне отново при твоя любим герой. А герои има много и всички са интригуващи.
“Любов” за мен се оказа нещо различно от това, което очаквах. Изненада ме и в приятен, и в неприятен аспект. Изненада ме негативно добре работещета схема на сюжета, посочена по-горе. Но се очаровах от дълбината на историята, от истинския смисъл на книгата, от дълбокото послание. И докато всички тези 40 правила за любов ми ставаха твърде досадни в един момент, твърде изтъркани – тип “Паулу Коелю” или “Хорхе Букай”, все пак не можех да спра да чета “Любов”. Даже сънувах главния герой как ми говори и нашепва една история, която в последствие, щом се събудих, превърнах в моя първи разказ.
Значи все пак не е било напразно да чета “Любов” – тя наистина вдъхновява! Всеки по различен начин, но магията я има, усеща се. Истинските лица и събития, втъкани с една измислена история, в крайна сметка се оказват добра стратегия за един печеливш роман.
Невинаги чета рецензиите на гърба на книгите. Не обичам да си създавам предварително впечатление. Така направих и с “Любов”, имах само мнението на майка си в главата. Но ето че пак тази книга се оказа нещо неочаквано за мен. И както обикновено става, когато чета по няколко книги наведнъж, и сега едната най-нагло избута другите от нощното ми шкафче, а след това влезе и в чантата за из път, крадеше всяка моя свободна минута – тази книга се оказа “Любов”.
Да, има много баналности в нея, погледнати от моя страна. Да, досега не се бях замисляла върху смисъла на суфизма, исляма, дервишите. Да, турските имена и изрази, трудни за произнасяне дори наум, не правеха по-лесно четенето ми. Но “В живота няма такова нещо като рано или късно. Всичко се случва точно, когато трябва”. И “Любов”, писана 15 години и половина, доказва тази максима.
Точно както книгата е разделена на 5 части, така и историята в нея те поглъща: първоначално ти напомня да стъпиш здраво на “земята”, след което историята става “непредсказуема” като “водата”, за да те отнесе през своите “предизвикателства” като “вятър”, да “опустоши” душата ти като “огън” и да остави накрая една “пустота” – “всичко, което присъства чрез отсъствието си”, защото и “Любов” има край, но краят е само привиден – в душата ти едно семе е посято – семето на новото начало. И макар книгата да е прочетена, макар и тя вече да отсъства от нощното ти шкафче – нейното “присъствие” си остава дълбоко стаено в теб.
“Любов” е духовна книга, която извисява – въпреки своите очевидни и привидни недостатъци за мен. Но “Любов” е книга, която трябва да се прочете. Защото, както пише на гърба (вече спокойно мога да погледна отзад), “това е книга за мъката да откриеш път към себе си”. Това е книга за хората. И аз вярвам, че на този свят не всички познаваме добре душите си; не всички сме се научили как да обичаме себе си, как да се уважаваме и приемаме такива, каквито сме. Винаги има на какво ново да се научим. И не всички се чувстват свободни – да обичат, “да намерят път към другия”, да открият своя Бог. Именно това е искала да ни разкаже Елиф Шафак и най-вече – в това е искала да ни накара да повярваме – че е възможно.
Защото с “Любов” всичко се постига и всичко става възможно…
