Наричам ги „книги-шамари“. Не чак такива, които те удрят като товарен влак, но малко по малко наслагват усещането, докато границата вече е безвъзвратно премината и не си сигурен къде точно се намираш. Това е „Елизабет е изчезнала“ (изд. „Orange Books“) на Ема Хийли – не е поредният шедьовър, никак даже, но оставя онова чувство, което… Което те преследва по улицата, което е до теб на масата на вечеря, което те кара да се обръщаш зад всеки, приличащ на главния герой.
Мод е на 82. Животът й е низ от бележчици (Бог да поживи Артър Фрай, който е измислил лепящите листчета) и конфузни ситуации, чиято причинно-следствена връзка се губи през няколко минути. Да, деменция. Деменция, която отдалечава една тайна, но пък запазва „уликите“. Те се повтарят, развиват, притискат и накрая, разбира се, пушката ще гръмне, за да посочи именно онзи, който я е държал през цялото време и е натиснал спусъка „някога преди“.
Две сюжетни линии, които често се преплитат почти незабележимо. Забележимо остава само времето на разказа. Миналото е нещо, което Мод си спомня с удоволствие, настоящето е до болка объркващо. Защото „Елизабет е изчезнала“ е книга, която ни напомня, че живеем тук и трябва да обръщаме внимание на всичко, което ни се случва точно сега.
„Елизабет е изчезнала“ е книга и за търпението. Да изслушваш, да приемаш белезите на старостта, да виждаш хубавото в това, че някой все още е до теб, макар мозъкът да му изневерява през 3 минути. Да не се поддаваш на емоцията, която ти говори, че това вече е съвсем друг човек. Да не забравяш, че той има нужда от теб повече от всякога. Тук онова „Ами ако ми се случи и на мен?“ веднага те кара да се обадиш на родителите си, да им кажеш, че ги обичаш. И някъде там отношенията между майка и дъщеря остават по-важни от всичко останало.
Но Мод е силна, подкрепяна от верните си post-it другари – споменът за изгубената й сестра и нейното безкрайно търсене. Кое е по вина на Дъглас, кое – на Франк? Достатъчно внимателни ли са били родителите й? Така и няма да разберем. Може би.
Ясно е, че всички улики, които ту се появяват, ту изчезват, накрая ще победят деменцията. Всичко ще завърши в същия онзи полицейски участък, в който Мод вероятно десетки пъти е подавала сигнал, че Елизабет е изчезнала. Вярно, вероятно е твърде късно за справедливост, но истината винаги е от значение.
