Да си призная, отдавна не бях чел книга в продължение на 2 месеца. С „Крадци на лебеди“ обаче това сякаш не тежеше. Вторият голям роман на Елизабет Костова от самото начало ме предразположи към търпение и изкорени всякакви очаквания, че ще имам желание да го „изгълтам“ наведнъж. Мисля, че с книга, толкова силно вплетена в изкуството, това няма как да се случи. За щастие.
Неведнъж съм казал, че харесвам книги, за които писателят се е подготвил добре. Чувствах го, четейки „Черната кутия“, после и при „Изгубеният символ“. И всъщност изведнъж ти се приисква да започнеш да четеш още веднъж. Вероятно е и нужно – за да успееш да разчетеш докрай преплитането на съдби, човешки отношения, комуникационни канали и така нататък. Нали е роман, че и се развива в 21 век…
И понеже книгата ми хареса наистина много, ще напиша точно толкова, колкото да ви заинтригува, без да разкривам нещо сериозно от сюжета.
Историята се завърта около един психиатър, един превъртяващ художник, две съвременни жени и една муза от миналото. Разказът се води от различни гледни точки – основното повествование е на доктор Андрю Марлоу, а двете жени в живота на Робърт Оливър разказват на Марлоу за съвместните си преживявания с художника. Отделно върви и успореден разказ, който е предаден чрез епистоларната любовна история на млада художничка и чичото на нейния съпруг… Един мъж, който търси начин да избяга от своя живот и друг мъж, който сякаш опитва да влезе в живота на първия и да го замести.
Разбира се, всичко това е в търсене на ключа от ковчежето: защо Оливър е нападнал с нож картината „Леда и лебеда“, (от легендата за Леда и Зевс, вариация по която е ползвана и на корицата на книгата), защо рисува една и съща жена в толкова много състояния. Коя всъщност е тази жена.
Книгата наистина не е за четене наведнъж, защото някои моменти са трудни за асимилиране и свързване на детайлите. Сякаш сюжетът е разбит на прекалено много линии. Част от тях се свързват на 2/3 от романа и тогава човек спокойно може да остави книгата настрана. Истинската развръзка обаче наистина е буквално на последните страници. И най-важното: завършва с happy end.
Е, чакаме след няколко седмици Елизабет Костова и в България, за да ни разкаже лично още подробности…
