През 1954 г. Ерих Мария Ремарк пише романа си „Време да се живее и време да се мре“ (изд. „Хермес“). Роман, който ме сграбчи за гърлото и ме заведе в студена Русия и раздираща се Германия през Втората световна война. Убедена съм, че всеки трябва да се докосне до тази книга!
Историята разказва за немски войник на руския фронт през последните дни на войната. Ернст Гребер не е получавал отпуск две години. Две години Смъртта е най-добрата му приятелка. Две година убийства, две години ад, защото „в Русия смъртта беше слузеста, смрадлива“.
Заедно с Гребер на фронта са и „нечистокръвният“ Хиршланд, който няма време да извести майка си, че е жив, защото в следващия момент това може да се окаже излишно, арийският безсърдечен есесовец Щайнбренер, господин лейтенантът Рае и още хиляди безименни момчета, останали бездиханни под снега, калта и стопяващата се надежда.
Получилият отпуск Гребер се връща в родния дом само за да го види разрушен, бомбардиран. Ернст е посрещнат от един разкъсан град, в който се изгубва. Родителите му са изчезнали. Младият войник се впуска в търсене на съществата, които все още го държат на този свят. Във водовъртежа на разрухата той среща бившата си съученичка Елизабет.
Госпожица Крузе не е такава, каквато я помни. Сега тя бързо се превръща в светлината в тунела. Двамата са си болезнено нужни. Те живеят за мига, за обeда, за нощта. В крайна сметка решават да се оженят. Разбира се, за войник процедурата е опростена. В такива дни човек не губи време. Днес може и да не видиш залеза, a утре е дар. На фона на непрекъснати бомбардировки и мрак покълва надеждата. Любовта вдъхва живот.
Но нима един войник може да забрави какво е видял, какво е сторил и най-горчивия въпрос: защо го е сторил? Ернст не вярва във Фюрера. Знае, че войната е обречена. Как да се върне Там, осъзнавайки, че не само ще загубят войната, но и че тя трябва да бъде загубена? За да изчезнат есесовците, концлагерите, варварщината. Как да се бие в името на всичко това? Младият войник знае, че трябва да направи нещо, но какво, кога? Душата му крещи, но никой не я чува.
Когато е със своята Елизабет, Ернст живее.
Изключително симпатичен герой е професор Полман, човекът, който разговаря с Ернст за неговата горест. В романа ще се запознаете с още персонажи – едните унижени, оскърбени, гонени, другите лицемерни, жестоки, гонещи. Ще откриете, че „зад ясната безнадеждност може да се крият толкова силни емоции“. Когато човек няма очаквания, тогава е склонен да се открие за всичко и всеки; не се бои от нищо.
Терзанията, угризенията на младежа ме заляха. Тихо плачещото сърце на Елизабет, описанията на войната, диалозите между войниците и тяхната угасваща надежда деряха гърдите ми и се молех това да не е било, да не бъде, да не го позная.
Времето да се живее привършва и Гребер трябва да се върне на фронта. В последния момент, в последните секунди ни връхлита порой от думи, но не успяваме да ги изречем. Вече е късно. Всичко се превръща в спомен.
Обратно в Русия. Сякаш случилото се по време на отпуска е било сън. Какво по-нормално от сънуващ дома войник? Стенещата кал и мирисът на плът обгръщат Гребер. Болката се появява, разкъсва го на парчета. Той знае, че сега, когато има нещо, което да го крепи, става двойно по-уязвим. Дали надеждата ще го опази, какво ще е нужно, за да изчисти съвестта си и ще може ли едно измъчено сърце да продължи напред?
Романът ни въвежда във вътрешния свят на един войник. Ремарк е майстор на лирическия натурализъм. Всичко е такова, каквото е. Това е книга, която не спестява нищо. Докато четеш, разбираш, че в крайна сметка животът изтича, излъчващ утеха.
Прочетете ревю и за друг роман на Ремарк – „Живот назаем“.
