fb

Книжарници "Хермес" препоръчват, виж какво!

Ревюта

Да живееш за мига в „Живот назаем“ на Ремарк

7 мин.
zhivot nazaem erih mariya remark

 

zhivot nazaem erih mariya remark– Би трябвало отдавна да съм в гроба – отвърна белобрадият старец весело. –  Теоретически аз съм вече покойник. – Той изключи грамофона, измъкна коприненото бельо от високоговорителя и го размаха във въздуха. – Животът ми е взет на заем! За него важат по-други закони, отколкото за този, в който съм роден!”

– Така ли? И какви са те, ако смея да запитам?

– Само такива, които повеляват да се вземе от живота, колкото може повече. А как ще постигнеш това, си е лично твоя работа!

„Живот назаем“, Ерих Мария Ремарк

Втората световна война е приключила. „Море от сълзи” е заляло столетието. Осакатените души са изменили ценностите в обществото. Хората са свикнали със смъртта, „загубили са уважение” към нея. Какво означава още един живот след две световни войни и милиони жертви. По-дългото битие e просто „по-дълго минало”, изпълнено „от край до край с очакване”. Хегел определя живота като преход към смъртта. Така и хората на това общество не живеят истински, а съществуват някъде в очакване на утрешния ден.

„Дали чудесата наистина загубват привлекателността си, щом човек свикне с тях?”

Животът е чудо, което е „сведено единствено до всекидневието, до мътния пламък на рутината, който винаги мъждука, вместо да лумне в пъстроцветна светлина”.

Книгата „Живот назаем”( изд. „Сиела“), позната още като „Небето няма любимци”, на Ерих Мария Ремарк е като равносметка на живота, истинският живот, който те кара да гориш в щастие или нещастие, но не и някъде в посредствеността на ежедневието. Какво означава наистина да живееш е въпросът, който като пеперуда обикаля съзнанието. И защо всеки чака срещата със смъртта, за да си припомни, че държи живота си в ръце.

На много места книгата звучи интимно. Ремарк е влязъл в главите на създадените от него образи, за да представи повече гледни точки. Стилът е лек и изчистен, историята се чете лесно и приятно, сякаш няма и едно излишно изречение. Посланията са общочовешки, достигащи до всеки горящ ум. Какво да ви кажа, това е Ремарк. „Живот назаем“ обаче е по-различна от другите му книги. Опитайте се да не таите очаквания, породени от предишни срещи с творчеството му. Винаги, когато чета, се опитвам да изляза извън рамките на предразсъдъците си, за да оценя по-пълно и цялостно произведението. Ето защо ви съветвам да не тръгвате към романа предубедени.

Историята започва с представяне на санаториума „Бела Виста” в Швейцарските Алпи. Място, в което хората се лекуват след приключилата война. Там забравяш кой си бил в обществото, какво умееш и за какво си нужен. Повечето хора Erih Maria Remarkкротко очакват смъртта си, като спазват всяко правило, за да се самоубедят, че така ще живеят по-дълго. Но така или иначе е задействана „психозата на пленническия лагер – пропорциите се нарушават, дреболиите получават значение, а същественото става маловажно.”  Ценностите са изкривени през огледалата на страха, съмнението и апатията. За едни смъртта е страх, те се молят да дочакат утрото, докато други кротко и примирено очакват съдбата си. Бъдещето не съществува. Границите на настоящето са размити. Безцелният живот е задушлив. Липсата на посока убива по-грубо от смъртта. Смъртта ограбва тялото, безцелното и ненужно съществуване загасва пламъка на свещта, която грее в човек – желанието за живот. Смъртта за пациентите е нещо нормално, всеки очаква своя ред и както казва един от тях:

„Ние сме осъдени на смърт. Но не само ние. Другите също! Всички! Само че ние знаем, а другите не!”

Доближени до истината за живота, пациентите са поставени пред огромна бариера. Гордеят се, че знаят колко ценен е животът. Съдят тези, които не го осъзнават. Но тяхното време вече е преброено и те са примирени с това. Техният живот е „живот на заем”. Те са откраднали още малко време от съдбата. Но дали времето само по себе си е достатъчно? Дали всички не крадем по малко всеки ден? Личните убеждения на пациентите им пречат да почувстват живота до край. Да се доближат до онази истина, че животът  не трябва да се съхранява в касичка или стъклен буркан, а да се изживее на един дъх. Защото, както е казал Джордж Карлин, „Животът не се мери с броя вдишвания, които правим, а с моментите, които спират дъха ни”. Заковават го и остават вечно в съзнанието ни. Пациентите не живеят, те съществуват, молейки се за още време. Най-ценната валута на живота. Но нима е достатъчно да притежаваш само време? Животът е време, но времето само по себе си не е живот. Пламъкът е животът. Това да гориш.

Главната героиня Лилиан споделя размислите си за живота с читателя. Тя е много болна и се лекува в планинския санаториум. Смъртта я дебне от всеки ъгъл, но Лилиан е безстрашна. Сякаш преборила страха, поне за миг е преборила и самата смърт. Лилиан знае, че ще умре, затова всекидневието, което за други е даденост, за нея се явява „всевишна милост и подаяние”. Тя е „устремена към живота”, като една „съвременна Артемида, втурнала се като безумна по следите на някой приказен бял елен или еднорог”. Еднообразието и усещането, че пропилява и последните си минути, я кара да загърби грижите в санаториума и да потърси щастие по пътя си. Слизайки от планината, тя се сблъсква с материалния и забързан свят на обществото. Там ценният живот се е превърнал в празно ежедневие. Тя споделя с читателя:

„Имам чувството, че се намирам сред хора, които възнамеряват да живеят вечно. Поне така се държат. Треперят за имуществото си и нехаят за пропуснатия живот.”

Така  решава, че ще направи това, които винаги е мечтала. Ще живее като за последно, за мига. Ще потърси онзи специфичен вид щастие – да танцуваш на ръба на пропастта.

Неин спътник е Клерфе, автомобилен състезател, който също като нея е изправен ежедневно пред смъртта. Животът на zhivot nazaem erih mariya remarkКлерфе е низ от „свръхбързи машини” и хора „летящи по шосетата с бясна скорост”. Лилиан не разбира как може някой, на когото природата е подарила всички чудеса, нужни, за да живее, да си играе така безсмислено със съдбата си. Рискуването на най-ценното й се вижда лудост. Но между нея и Клерфе има много общо. Свързват ги отчаянието и обречеността. Липсата на бъдеще. И двамата живеят на мига, в очакване на смъртта. Сякаш се въртят в омагьосана кръгова автомобилна писта, в която никога не знаят коя обиколка ще бъде последна. „Когато животът е без перспектива, всичко е еднакво важно и еднакво маловажно, всичко е само фасада и същевременно бог”. Някъде по пътя на пистата те откриват любовта. Дали любовта би могла да бъде тяхно спасение. Любовта като убиец на безнадежността и отчаянието. Любовта, която дава смисъл…

Така, препускайки в търсене на щастието, Лилиан разбира, че проблемът на хората от обществото е, че вярват, че имат право на живот. Както казва героинята, „колкото пъти човек се изплъзва на смъртта, толкова пъти се ражда повторно, и то с все по-дълбока благодарност, че се е отървал от илюзията да предявява някакви изисквания към живота”. Хората не осъзнават колко крехки са, колко леден е дъха на смъртта и колко близо е до всеки един човек. И как трябва да е благодарен за всеки ден, който притежава.