Дишай.
И все пак в началото бе пътят. Пътят до океана – невиждания, непредставимия… мечтата. Пътят, който лично трябва да наченеш, независимо кога. Дори да си на 83. Дори и да вървиш пеша с дни. Дори и сам… Не знаеш какво ще се случи, не знаеш кого ще срещнеш, не знаеш дали ще се справиш. Но знаеш, че трябва. Че един ден си станал от леглото и си знаел, че ще тръгнеш. Това е Ета.
Дишането е хубаво нещо.
Ета е женена за Ото вече повече от 60 години и Ото знае, че тя трябва да стигне до своя океан така, както някога той го е прекосил, когато войната му е показала опаката страна на света. И Ета пише на Ото така, както някога думите са приближавали континентите, а пространството е събирало отдалечените си писатели. Ото пише на Ета, но на пликовете му няма адрес, защото пътникът е бездомен търсач.
Освобождаваш се от старото и пускаш в себе си новото.
Ръсел винаги е бил с Ото и Ета. Сакатият Ръсел е тяхната патерица. Той е доведен близнак на Ото и негов близнак в любовта си към Ета. Но Ръсел никога не е имал дързостта на своя път. Той тръгва след Ета, но неговите елени го зоват.
И така вървиш напред.
Някога ненаписаните думи на Ета ни казват повече. А сега неизпратените писма на Ото няма нужда да се четат от Ета. Те са заедно, били са заедно достатъчно дълго, за да не се разделят дори когато са разделени.
Напредваш.
Джеймс… Джеймс е койот. И освен Ото, той най-добре разбира Ета.
Понякога само това, че дишаш, е достатъчно, за да вървиш напред.
Това са „Ета, Ото, Ръсел и Джеймс” (изд. „Милениум“) които с измамна лекота рисува Ема Хупър.
Прочетете и ревюто на Мила тук.
