Ким и съпругът й Браян зарязват всичко и се впускат в пътешествие по света. Посещават Еквадор, Перу, Непал и много други екзотични места извън туристическите дестинации. Двамата срещат трудности и предизвикателства, но и опознават различни култури, създават приятелства и изживяват случки, които коренно променят живота им. „Жълтият плик“ (изд. „Ера“) на авантюристката Ким Динан е история за необикновените приключения на едно обикновено семейство. Разказ, изпълнен със страст, хумор и емоции, който ни доказва, че мечтите се сбъдват, стига да поемем риска да ги изживеем. Вижте как започва всичко:
Три месеца по-късно се случи нещо изненадващо – Браян каза, че е готов да тръгне.
В резултат на поредица преговори започна да се оформя план. Първо той се съгласи да пътуваме шест месеца, като използваме правото си на половингодишен отпуск. Исках своята свобода, ала и се страхувах от нея, затова планът на Браян ми се стори безопасен. Приех предложението. Когато седнахме обаче да нахвърлим кои места искаме да посетим, осъзнахме, че шест месеца не са достатъчни да видим света. Дори съпругът ми се съгласи, че ако ще го правим, трябва да е както трябва. Договорихме се да заминем за една година, да напуснем работа и да дадем къщата под наем.
В крайна сметка и тази идея не ни удовлетвори. Ипотеката оставаше, но нямаше да получаваме заплати; не бяхме сигурни, че наемът ще е достатъчен да покрива вноските. А ако покривът протече или бойлерът се повреди? Непредсказуемите фактори бяха твърде много и ни плашеха. В резултат пак се върнахме към плана, който бях предложила от самото начало. Да продадем всичко и да пътуваме без краен срок. Аз да опитам да пиша. И двамата да използваме времето, за да решим какво искаме да правим.
Попитах Браян защо е размислил и той ми разказа история от миналото си. Природата го очарова и изпълва с възхита; открай време искал да работи на открито като естествоизпитател. Когато дошъл моментът да избере професия, той си събрал багажа и поел към колеж в друг щат, където да получи квалификация за рейнджър в национален парк. След първата година обаче се отказал от програмата и се прехвърлил в колежа, където се срещнахме. Бях чувала тази версия на историята десетина пъти и не знаех, че това не е всичко.
– Ето истината – призна той един ден, докато вечеряхме. – За пръв път излизах извън границите на удобството си. Бях толкова ужасен, че смених колежа, за да живея близо до най-добрия си приятел. Залъгвах се, че няма да мога да се прехранвам, ако стана естествоизпитател, но всъщност просто се бях изплашил. Мечтата ми се изплъзна между пръстите, защото не успях да надмогна страха. Не искам същото да зачеркне и твоята мечта.
Разплаках се, понеже разбрах, че ми казва истината. Трогна ме готовността му да прояви смелост. Изпитвах също и тъга за него, и щастие за себе си, и чувство за вина, задето толкова упорито отказвам да загърбя желаното.
След като Браян се качи на палубата, преименувах спестовната ни сметка на „Фонд за околосветско пътешествие“. Изплатихме дълговете си един по един. Прекратихме договорите за кабелна телевизия, абонаментите за списания и членството в спортния клуб. Продадохме колата, за която дължахме пари, и задържахме седемнайсетгодишната таратайка, която имах от колежа. Скътвах всяка монета в специален буркан; през три месеца ги преброявах, сортирах ги и ги внасях в пътешественическата ни сметка.
През юли 2011, почти две години след като изрекох гласно своята истина, обявихме къщата за продан. Беше разгарът на кризата с недвижимите имоти и пазарът бе в развалини. Съседна къща, подобна на нашата, стоеше на пазара от месеци; очаквахме същото. С учудване научихме, че купувач се е появил още на първия ден – вземал и мебелите, пожелал да се нанесе до края на следващия месец.
Наложи се набързо да намерим временна квартира и да продадем ненужните вещи. Организирахме гаражна разпродажба под лъчите на жълтото августовско слънце и за седмица 98 процента от всичките ни материални притежания на този свят вече не бяха наши. Беше и освобождаващо, и сърцераздирателно да виждам как си отиват. Налагах си да си представям предметите като товар, притискащ ме към земята, когато искам да полетя. Това ми помагаше, но разбирах, че съпругът ми приема по-тежко раздялата, защото духом не предвкусва пътешествието като мен.
Предаването на къщата беше различна история; и двамата бяхме с разбити сърца. С Браян се бяхме нанесли в нея като наематели година след пристигането ни в Портланд. Харесвахме къщата, съседите, квартала и когато се появи възможност да я купим, дори не се подвоумихме. През следващите три години сменяхме подови настилки, събаряхме стени, боядисвахме и преобразявахме градината. Всяко кътче от малката ни къща беше обновено с любов. Тя беше наша. И сърцето ми винаги се стопляше при вида на входната врата.
Къщата ни пазеше много добри спомени за празници и вечери с приятели. Браян ми предложи да се оженим в дневната. В края на лош ден намирахме убежище тук. Това бе първото място, което усещах като свой дом.
В деня, когато предадохме ключовете на новите собственици, обиколих празните стаи и плачех като дете; прокарвах длани по стените и в ума ми пробягваха любимите мигове тук. Спомних си първата ни Коледа заедно; бяхме сами в новия град, елхата блещукаше ярко пред панорамния прозорец. Влизайки от стая в стая, си припомнях вечерни партита и киновечери; припомних си колко обичах да седя до прозореца в хола и да гледам как се лее първият есенен дъжд.
Спомних си мечтите ни, когато купихме къщата – за бебета, които ще пълзят по пода, и за всичко друго в живота ни, което няма да се случи, поне не тук, защото бяхме избрали друга посока. Да се сбогувам с всичко, което къщата символизираше, беше изключително трудно, но такова бе желанието ми и Браян в крайна сметка го бе приел.
Когато изрекох истината през онзи ден в гората, не бях сигурна дали с Браян имаме смелост да преобърнем живота си и да го отърсим от вече ненужното. Противно на всякаква логика обаче, бяхме успели. Нямахме нито къща, нито работа от девет до пет. Имахме три кашона лични вещи, складирани в мазето на най-добрата ми приятелка Уенди, и още няколко, които скоро щяхме да оставим в къщата на родителите на Браян в Охайо. И имахме свобода. И време.
Имахме също две 65-литрови раници и два еднопосочни билета до Еквадор – първата ни спирка, избрани единствено заради най-ниската цена. Искаме да отидем навсякъде, казахме си, че няма значение откъде ще започнем.
Денят на отпътуването застрашително наближаваше, а аз все още нямах представа защо точно желанието да пътувам засенчва всяко друго. Знаех само, че през онзи ден във Форест Парк тази истина се бе надигнала от най-съкровените дълбини на сърцето ми. Исках да видя света. Исках да пиша. Не беше необходимо да знам защо. Желанието беше достатъчно.
Ким Динан (снимка: „Ера“)
Ким Динан е писателка и авантюристка. Историите й са публикувани в едни от най-популярните американски списания, а блогът й So Many Places е следен от хиляди любители на пътешествията по света.
Преди публикуването на „Жълтият плик“ Динан създава и едноименния проект, в рамките на който читателите използват жълт плик по избран от тях начин, за да направят мил жест. За точно една година Ким разпраща над 600 плика в 23 държави по целия свят.
