След прочита на „Едно незнайно място“ на неостаряващата Фред Варгас (изд. „Colibri“) затвърдих мнението си, че френската криминална литература умее да шокира консервативния читател по подобие на непознаващата граници френска любов.
Романът е толкова претъпкан с откачалки и нестандартни персонажи, че по него могат да се направят поне дузина успешни телевизионни сериала с различни главни герои, взети назаем от страниците. Ако се фокусираме само над полицаите, съставящи специалния отдел за разследване на убийства, наречен „Бригадата“, ще се озовем затънали сред материал, способен да разтърси и най-отегчения психотерапевт.
Водеща фигура в този екстравагантен отбор ченгета е необичайно спокойният и невзрачен по излъчване и размери комисар Жан-Батист Адамсберг. Както и самата Варгас описва, през по-голямата част от времето неговата мисловна дейност наподобява ритъма на живота в дълбините на океана. В тази умствена нирвана, в която всичко едва се поклаща, а дразнители като светлината проникват с мъка, логическата мисъл е в своя разцвет.
За да постигане целите си, на комисаря не са му необходими заплахи, изключване на камери в стаи за разпит, мрачни погледи, черен колан или снайперистки умения – стига му да се потопи в дълбините на своето подсъзнание и да се остави на течението да му поднесе отговора на всяка загадка. Поклон пред авторката за дързостта да покаже колко опасен и проникновен е спокойният човек.
Унесен в стихията от крайности в характерите на персонажите, изненадващо късно осъзнах пред какъв заплетен сюжет съм се изправил. Ролите на добри и лоши са толкова размити, че в един момент „разпознавах“ убиеца в абсолютно всекиго. Основната история се преплита с тайнствена нишка, изтъкана от легенда за митични същества на Балканите и по-характерна за фентъзи жанра, но все пак – дозирана с прецизност в едно криминале (в пристъп на глад установих, че това е литературният еквивалент на идеалната люта чушка в супата).
Фред Варгас (снимка: Астрид ди Кролаландза)
Непринудените и леко хаотични злободневни разговори, в които участват представителите на „Бригадата“, преобладават за сметка на наглед по-съществените, свързани с разследването. Ако някой внезапно се сети за парфюм, когато е в безизходица и с лице срещу зареден пистолет, най-добрата идея е да… продължи да мисли за парфюма, за да остави идеята за спасението да го споходи по метода на причинно-следствената връзка. Подобни подсъзнателни трикове са характерни за ума и смятам, че тук Фред Варгас прозорливо разпознава липсата на случайност в дейността на човешкия мозък.
Комисар Адамсберг заема централно място в творчеството на авторката със своята поредица, съставена от десет книги (шест от тях – издадени на български). Харизмата му съблазнява и киноманите. „Едно незнайно място“ представлява четвърти епизод от колекцията екранизации, кръстена на писателката.
Скромните малко над 300 страници сякаш отесняват за същинското съдържание, достигащо до читателя. Краят на книгаъа създава илюзията за погълнат двойно по-обемен текст. С помощта на прецизния превод на Росица Ташева седмият роман от серията „Адамсберг“ предоставя и вътрешен поглед към мнението на самите французи за останалия свят. Особено скъп спомен ще ми остане описанието на леденостудена нощ в сръбско селце, съпътствана от копнежа на зъзнещия комисар да се домогне до местната „rakija”.
Като изключим първоначалното оплитане в несметното количество френски имена, „Едно незнайно място“ остави трайно положителна следа в съзнанието ми с нестандартния си подход към изграждането на героите и злодеите. Приятните изненади при Варгас изникват една след друга и редуват тънък хумор с разпиляна, но въпреки това желязна логика. Повторното ми завръщане към случаите на комисар Адамсберг е въпрос на време, най-вече заради необичайното им въздействие, охлаждащо делничните страсти: „Мента, глог и Фред Варгас“.
Автор: Димитър Желев
