На няколко пъти се чудих дали изобщо да прочета докрай тази книга. Така или иначе стигнах до края. Вероятно се дължи на склонността ми да довършвам всичко започнато, което има формата на конвенционална книга.
От самото начало бях напълно наясно, че Бегбеде едва ли ще бъде моят автор. Не си падам по глей-к’ъв-съм-готин-и-к’ви-забавни-неща-творя писане и интересниците определено не са мой тип писатели. Както обаче всеки път казвам – всеки има право на шанс в моя читателски дневник :).
Дотук не казах нищо сериозно за „Почивка в кома“, но и в самата книга няма казано нищо съществено – бегли опити на прохождащ писател-рекламист да пробие чрез скандал и форми на сатира. Хубава идея, слабо изпълнение. Поредица от бръщолевещи потоци на мисълта за млад недоосъществен парижанин да се включи пълноценно в снобарията при откриването на нов клуб с култовото име… Забравете… Всичко става особено кофти в края на романчЕто, когато в една от заключителните сцени направо започва да ти се повдига. (Изключваме факта, че на няколко места преводачът просто е пропуснал да си свърши работата докрай, например превеждайки термина M&A като „сливания и изкупувания“…)
Така че, не си правете труда да си го причинявате. Не бих я препоръчал и на най-големия си враг, ако трябва да перифразирам популярния израз.
P.S. Нещо подобно като разказа на Мароние се случи и вечерта на сета на Армин ван Бюрен, когато някакви друсани хора стъпваха по краката на други хора, които ‘just wanna have fun’… Така, че, Фреди, ‘get outta my life, dude!’.
