„География на блаженството” от Ерик Уайнър привлече вниманието ми веднага след като излезе. Както, вероятно, всеки човек и аз се вълнувам от темата за щастието, в частност моето лично. И ето, че някой си беше направил труда да напише книга за него. Какво ни прави щастливи, къде можем да бъдем щастливи, може ли да сами да повишим личното си щастие?
За да даде отговор на тези въпроси, Ерик Уайнър посещава държави, които попадат в списъка с най-висок индекс на национално щастие. Среща се с местни жители, чужденци, избрали ги за своя втора родина, и се запознава с националните особености. „География на блаженството” би могла да се разглежда и като своебразен пътепис. Авторът дава много интересна и полезна информация за особеностите и културата на всяка страна. Има огромно количество информация относно различни проведени изследвания за щастието. Сред критериите за щастие, част от които можете да се досетите, има и доста прелюбопитни други.
Страните, попаднали в обсега на проучването на Уайнър, са Холандия, Швейцария, Бутан, Катар, Исландия, Молдова, Тайланд, Великобритания, Индия и Америка. Всяка от тях много различна, повечето от тях обединени от факта, че имат най-щастливите нации. Истински интерес за мен представляваха Бутан и Катар, тъй като за тях знаех най-малко. Бутан, държавата, която е направила брутното национално щастие своя политика. Но дали всички бутанци са щастливи, всеки сам ще прецени за себе си. Катар е една от най-богатите държави в света, в която луксът е навсякъде и ако богатството определяше щастието, със сигурност щеше да е най-щастливата държава. Много интересна се оказа и Исландия, която мислех за студена и скучна, се оказа пълна с изненади за мен. Страна, която преживява своя културен подем, а това да смениш различни поприща не се счита за лошо, а е нещо напълно нормално.
Индия естествено попада в търсенията на автора, макар и да не е сред държавите с най-висок индекс на щастие. Уайнър се опитва да разбере „защо толкова много, уж психично здрави хора, западняци напускат своите богати и добре функциониращи държави и отиват в една такава бедна и неуредена страна, за да търсят блаженството?”. За да разбере, отива в ашрам и се отдава на духовни практики, без алкохол, без кофеин и без месо.
Сред цялото това всеобщо щастие авторът решава да посети и една нещастна държава, за да направи сравнение. Изборът му пада върху Молдова, чийто индекс на щастието според Световната база данни за щастието е 4.9. Бившата съветска република до голяма степен ми напомни за България със своите проблеми и жители. Резултатът от посещението на Ерик Уайнър беше в установяването му, че е станал по-нелюбезен и депресиран отпреди.
„География на блаженството”, въпреки едва 383-те си страници, изобилства от толкова много информация, че със сигурност ще се върна отново към нея. Всяка една глава те потопя в един нов свят и докато още осмисляш всички факти, хора и места, за които авторът е писал, попадаш в друга държава, различна и екзотична.
Книгата ще допадне на всички, които обичат да четат за други държави и други култури. Типично по журналистически, Уайнър дава информация за източниците, които е ползвал и ги поднася на читателя стегнато и обобщено.
Силно препоръчвам книгата, а това, че изданието е с твърди корици, само допринася за удоволствието да попадне сред ръцете ви.
