С „Лунно сияние“ лауреатът на „Пулицър“ Майкъл Шейбон поднася един роман за истината и лъжата, за семейни легенди и екзистенциални приключения – и за силите, които се опитват да ни унищожат.
Когато дядо му е на смъртно легло, авторът води с него дълги разговори, старият човек разказва несподелени тайни за любов и страдания, за надежда и предателства, събудени в съзнанието му от приближаването на смъртта. Тези късчета спомени осветяват отдавна отминали събития, лични преживявания и истинското, страшно лице на войната, ужаса и отчаянието на хората с разбити съдби, мечтите и вярата в доброто, надмогващи всичко. „Лунно сияние“ не е документален разказ – това е историята на един млад мъж, изпълнена с приключения, секс и страст, с попарени копнежи и пориви за оцеляване; разказ за разрушителната сила на лъжата и за пагубните последици, които може да има дори една красива мечта.
Насладете се на откъс от романа при нас.
Според дядо първите думи на баба към бъдещия ѝ съпруг били:
– Главата Ви ще стои добре на някоя ограда.
Приближила се към него с незапалена цигара, втъкната между показалеца и средния пръст, и извита в знак на настоятелна молба вежда, едва видима над ръба на слънчевите очила. Той пък мигновено усетил по пантомимата и по още нещо – липсата на стеснителност в момичешкото ѝ държание, – че най-вероятно била чужденка. Запалил цигарата със запалката на Ауенбау.
– Моля? – попитал дядо, а пламъкът на запалката спрял току пред върха на собствената му цигара. Превъртял репликата на ум. Решил, че я е чул правилно, че наистина му била казала, че главата му ще стои добре на някоя ограда. – Защо така?
Майкъл Шейбон
Той били виждал човешки глави, изхвърлени и поставени на всякакви необичайни места, но всъщност никога върху ограда. И въпреки всичко за него това било начало на разговор, какъвто никога не би му хрумнало да подхване. Още повече, че не бил в състояние да види очите на баба, тоест не можел да направи сигурно заключение за духа, в който било направено това изявление.
– Ох, Боже, сбърках – казала баба. – Виждам, че ви обидих.
– Така си изглеждам по принцип – отвърнал дядо. – А и вие ще изглеждате по същия начин, ако някой набучи главата ви на оградата.
– Стената – думата просто излетяла от устните ѝ, последвана от поразителен смях, подобен на изцвилване. Затулила с ръка устата си. – Моля да ме извините. Исках да кажа стена, а не ограда.
– Това вече променя нещата – върнал ѝ дядо. Неговият подход към изкуството на флирта почивал на съвършено безизразното лице.
– Момент – продължила баба, докато се опитвала да сдържи поредния пристъп на магарешкия си смях. – Виждали ли сте някога, как се казваше, „каТИдрала“?
И с три жеста на своите бели ръце нарисувала стените, кулите и камбанариите на катедрала. Жестикулацията ѝ била белязана от онази изразителност, която, припомнил си той, поетите и композиторите на песни обичали да наричат изящество. Ръцете ѝ се издигали и спускали, а живото въгленче на цигарата разпръсквало нажежени нишки тютюн. Оранжевите искри се отразявали в стъклата на слънчевите очила. Приключила, наподобявайки витраж, като нарисувала с пръсти кръг върху гръдта си, зона, към която вниманието на дядо отдавна било привлечено. Сутиените от онази епоха представлявали истински архитектурни конструкции, та в нейния бюст с неговата височина, размер и незачитане на гравитацията имало нещо напомнящо на катедрала, което го развълнувало. И тогава съзрял сиво-синкавото мастило от вътрешната страна на лявата ѝ ръка, онези пет цифри, в които носела своята недалечна история, тази на семейството и на света. Прочел краткия им разказ и се засрамил.
– Да. Виждал съм някои катедрали.
– На стените. Старовремските стени – и произнесла думата “старовремски” с търкалящо се „р“. – човек може да види каменни лица. Точно такова лице имате.
– Схванах. Приличам на водоливник.
***
– Докторе, аз съм инженер, електроинженер. Това е образованието ми. Инженерите отделят много време за нещо, което се нарича анализ на повредата. Независимо от това дали проектираш, изпитваш, или изграждаш… защото, разбирате ли, нещата се чупят. Те се повреждат, взривяват се, рухват, изгарят, има натоварване, износване, счупване. А пък човек иска да разбере на какво се дължи повредата, това е част от работата. Искаш да установиш какво не е наред, за да го поправиш. Може би навремето съм гледал на съпругата си по този начин. В началото и доста дълго време след това. Исках да разбера къде са се счупили нещата. Мислех си, че мога да я поправя. Вече не искам да мисля за нея по този начин, разбирате ли, не искам да търся разваления кондензатор. Искам просто, искам да кажа… Приемам я и… – щял да каже, че обичал баба, но му се сторило, че това било нещо, с което един мъж не бива да занимава друг. – Тя е повредена, аз съм повреден. Всеки е повреден. Ако вече не се измъчва, това ми стига.
Снимка: Селест Сломан
Майкъл Шейбон е роден на 24 май 1963 г. в град Вашингтон. Той е автор на над десет книги в разнообразни жанрове, носител е на наградите „Пулицър“, „Хюго“ и „Небюла“. Освен в литературните среди, е познат и в киното като един от сценаристите на блокбъстърите „Спайдърмен 2“ и „Джон Картър“. Третият му роман „Невероятните приключения на Кавалиър и Клей“ излиза през 2000 г. и представлява грандиозен разказ за златната ера на американските комикси, зараждането на модерната рекламна индустрия на „Медисън Авеню“, Втората световна война и дългата сянка, която тя хвърля дори над артистичния свят на предвоенен Ню Йорк. Книгата е отличена с най-престижната литературна награда „Пулицър“. През 2007 г следващият му роман The Yiddish Policemen’s Union печели едновременно наградите „Хюго“и „Небюла“. Шейбон твори в разнообразни жанрове като янг адълт, фентъзи, алтернативна история, комикси и дори детски книжки с картинки. Писал е за популярните издания „Ню Йоркър“, „Харпърс Базар“, „Ескуайър“ и GQ. През 2011 г. е приет за член на престижната Америкнска академия за изкуство и литература. Женен е за писателката Айлет Уолдман и има четири деца.
