fb

Книжарници "Хермес" препоръчват, виж какво!

Не пропускайтеПанаирът

Майкъл Шейбон – писателят, който свири на всички струни на душата

7 мин.

Advertorial

Коледният панаир на книгата традиционно е времето, когато всички издателства пускат най-силните си книги в борбата за читателско внимание. Ние в издателство „Еднорог“ не правим изключение, но тази година избрахме да фокусираме вниманието си в тази статия не върху всички акценти от нашия зимен каталог, а върху конкретен автор, една от големите съвременни звезди на американската литература – лауреата на „Пулицър“ Майкъл Шейбон. Маестро, музика!

 

1. Allegro

Навярно се чудите на музикалните темпа в началото на всеки абзац, избрани да бележат всяка част от настоящото писание? Това са частите от струнния квартет на Шуберт „Смъртта и момичето“, защото музиката на този виенски романтик ми напомня най-много за стила и произведенията на Майкъл Шейбон – същата привидна лекота, същата невероятна красота на изразите, същите ту бавни и замечтани темпа, ту стремглави прескоци на лъковете и пръстите по струните, същата драма, която а-ха да направи крачка към сълзливостта и се спира, стиснала те здраво за гърлото и нашепваща ти „Наслади се!“. Няма го онзи насилствен стремеж да бъде сериозен, (не че същата тази сериозност липсва), за да ти предаде мъдростта на вековете, да ти каже колко страшни и сериозни са нещата от настоящето, колко трябва да се замислиш, сбърченото чело не е самоцел, то идва със самоиронията, а тя е продукт на жанровата литература, която Шейбон тъй умело използва, за да ни забавлява, защото няма нищо лошо в забавлението, а и то не означава само лекота, а преди всичко „ескейпизъм“… Именно този квартет звучеше в ушите ми, когато четях „Лунно сияние“ на Шейбон – трескав, лиричен, тъжен, изненадващ, с реверанс към миналото – семейното, а чрез него и това на част от човечеството, към което принадлежим – с обич към хората, на които дължим появата си на този свят, с намигване към горчивините и с галопиращ ритъм към свободата, далеч от оковите.

 

2. Andante con motto

Майкъл Шейбон (снимка: Селест Сломан)

Първата ми „среща“ с Майкъл Шейбон се случи преди почти двадесет години, когато гледах филма „Вундеркинди“, чийто сценарист бе той. Така начена едно задочно общуване, в което имах удоволствието да се наслаждавам, смея, подсмихвам на иронията и самоиронията, да се дразня, ядосвам и дори трия подгизнали очи, когато чета редовете, писани от него в романите, разказите или текстовете му в пресата. От тогава изтече доста време, той все така продължава да бъде невероятен виртуоз на фразата, да реди своите метафори и да ме пренася в един свят, където думите имат своя толкова многопластов живот, без да бъдат изкормени, където препратките ме карат, подобно на тайна на Кашчей„остров насред океана, на острова дъб, под дъба заровен сандък, в сандъка – заек, в заека – патица, в патицата – яйце“ и т.н. – да прескачам от едно място на друго, където миналото не е нещо, по което можеш само да тъжиш. Както казва самият той в текста си за „Ню Йоркър“ от март 2017 година:

За мен носталгията не е чувството, последвало копнежа по нещо изгубено, нещо, което изначално не си притежавал, нещо, което всъщност никога не е съществувало… Тя е чувството, което те покорява, когато някоя дребна и изчезнала красота в света за миг се върне към живот, благодарение на изкуството или случайната магия на нарисуваната реклама за „Сен-Сен“, останала скрита с десетилетия и разкрита изведнъж, докато събарят тухлената стена на съседната къща.

 

3. Allegro molto

Майкъл Шейбон (снимка: Селест Сломан)

„Всъщност реализмът не е само труден, той е безнадежден.“ Така пише Шейбон в свой текст за „Ню Йоркър“ от 2008 година, май по този начин мисли и неименуваният му дядо в „Лунно сияние“, чиито житейски приключения са предмет на последния му роман, дегизиран, подобно на любимия на автора Шерлок Холмс, като спомени. Подобно на всеки представител на Великото поколение – родените по време на Голямата депресия – и дядото се сблъсква с Втората световна война, с последвалата космическа надпревара, в която неговият архивраг, (но дали?), Вернер фон Браун има своята важна роля, появяват се Бил Донован, създателят на днешното ЦРУ, картите Таро, мистериозен първоначално унищожител на домашни любимци, много ракети и совалки. Както и другите членове от семейството, в това число и Сами Шейбон, чиято съдба много прилича на тази на Анапол Ашкенази от „Невероятните приключения на Кавалиър & Клей“. Има взривове, кучета, крави, коне, котараци, катерици, мотоциклети, монахини и съдби, човешки, обикновени, привидно незначими, защото нямат отредената им от историята поименна чест, но променили по един или друг начин пътеката, по която вървят всички останали… Има я онази носталгия, за която споменах във втората част, но тя не е захаросана, а многоцветна и поклащаща глава с леко повдигнати ъгълчета на устните. Има я и грозотата на насилието, както у дядото, който вечно се бори със своята ярост, така и у бабата, има го и насилието в цялата му ужасяваща краткотрайност, заради отредените му страници и вечност, заради прокобната роля, която като хора му даваме, защото в крайна сметка само ние убиваме, защото можем.

 

4. Presto

Майкъл Шейбон (снимка: Селест Сломан)

Шубертовият квартет завършва с тарантела, а според легендите, тя била лек срещу лудостта, донесена от ухапването на тарантулата в Таранто, Апулия. Дали мятанията и прескоците на нашето въображение ще намерят утеха или своя красив миг в тези спомени, предадени от Майкъл Шейбон, няма никакво съмнение, защото извървеният път е онова, което те кара със съжаление да затвориш последната страница. Съжаление, защото неминуемо ти се иска да можеш толкова умело и красиво да предадеш обичта и благодарността си към хората, които са ти дали толкова много, а уви, малцина са онези, които могат да го направят толкова недостижимо. Но и с усмивка, защото ти се ще да се заровиш в своето минало, за да откриеш онези красиви мигове на носталгия, които все пак те карат да грейнеш, когато чуеш отново името, с което са те наричали в безоблачното детство, или всички белѝ, които си правил, в моя случай думите на моя дядо, който ме гледа иззад пердето, стаен, за да не ме стресне, тъй като съм на покрива на къщата, при това с гипсирана ръка и думите му „Ето кой ще ме вкара в гроба!“ Слава Богу, аз не изиграх подобна роля и той доживя до половината от своите деветдесет години, но именно той ме научи да чета на пет години, за да мога сега да разлиствам с лека усмивка и навлажнени очи страниците, сътворени с такова невероятно майсторство от Майкъл Шейбон. Така че нека се впуснем в този бесен танц…

 

Автор: Ясен Азманов

Снимка на публиакцията: Бенджамин Тайс Смит