Ватанен блъсва див заек с колата си, спира, тръгва след животинчето и… хваща гората. Отдалечава се все повече от пътя и читателят разбира, че няма да се върнат (нито Ватанен, нито заекът, нито читателят) в цивилизацията, или ако се върнат, няма да бъдат същите.
Поразителна е лекотата, с която Ватанен слага черта на всичко: съпруга, работа, хоби, приятели. Но решението е толкова лесно и категорично: „Оставете ме на мира. Ватанен.‘‘, защото животът му е кух – без любов, без удовлетворение, без самоуважение… Всъщност всичко, което Ватанен има, е все в сферата на материалното, само обвивка, а записите в графата „без“ натежават повече, даже наболява, тъй като те придават стойност.
Срещата с дивото животно е преливникът, оправданието да скъса примката от врата си и да потърси „нещо“ другаде.
Накратко: Героят на „Годината на дивия заек“ (изд. „Colibri“) тръгва да търси смисъла и свободата.
Епизодите от новия живот на един променен човек са забавни и иронични, потискащи и саркастични истории за възможния избор; за противопоставянето на природата и човека; за лекомислието, равнозначно на безмозъчност; за парадоксите на „културния“ свят; за човека като най-голямото животно.
Ватанен става все по-мълчалив, по-суров, по-решителен и по-космат, тоест става все по-естествен. Действа повече и по-малко мисли за глупости, защото няма време. Твърде е зает да живее. И върши единствено това, което сам прецени, че е редно, но, разбира се, без да е предпазен от грешни избори. Страстта в/към живота му е неудържима, като не остава място за нищо половинчато.
„Годината на дивия заек“ на Арто Паасилина е откровена книга за нуждата от свобода и как да я познаем и защитаваме. Романът може да бъде четен най-малко на три нива: иронично, прагматично и философско.
Финландският писател със самобитен стил разказва една абсурдна история за бягството на човека от реда, сигурността и топлата вечеря, като пътьом противопоставя няколко различни интерпретации на идеята за щастието. Накрая Паасилина ни задава въпроси за силата на порива по свобода и как се измерва същественото в обидно краткия човешки живот.
Прочетете ревю и за друг роман на Арто Паасилина – „Мелничарят, който виеше срещу луната“.
