Чудя се как рецензията за тази книга да е малко по’ гей, ей-така, напук. Особено след като съм чувал по неин адрес коментар от рода на „как може да ми даваш да чета книга за педерасти?“… Или поне имах намерение да се присмивам на хомофобията докато стигнах до последните няколко страници…
И все пак, „Греховете на града“ на Гор Видал е книга, която се отличава и има достатъчно сила да те замисли.
Не, едва ли ще замисли някого за сексуалната му ориентация (въпреки че… защо не?!), а по-скоро за начина, по който възприема хомо- и бисексуалните. Може би защото историята проследява годините на сексуално съзряване на момче от американския Юг, осъзнало влечението си към мъжете, но държащо да запази мъжественото си поведение. И проследява най-вече отношенията му с хората, които среща по пътя на това съзряване.
И тук е ключът – десетки персонажи в различни отношения с хомосексуалното общество, всеки от които има право да обича, да мрази, да изпитва завист или съчувствие. Война е – много неща са разрешени. Но и много граници не се прекрачват. Повечето от героите са принудени да стоят зад паравани, други накрая решават да излязат на чисто със себе си. Една постдепресионна Америка с всички принадлежащи на времето ситуации.
Това не е Гор Видал, когото познавате от политическите му романи за „узряването“ на САЩ в политическо отношение. Но може би е онзи, истинският Видал, който винаги е искал да изкрещи за истинската си същност…
Сега на въпроса, който си задавате от първия абзац: Защо накрая се отказах да пиша гей-звучащо ревю? А бе… краят си е плашещ, да не казвам нещо по-грубичко. Но е закономерен, де, ще видите! Ако се смятате за дълбоко консервативни, книгата няма да ви отврати с откровени гей-сцени, но тогава краят наистина не е за препоръчване за вас. До 220-та страница и толкова… ;)
