Поредната книга, дадена ми от млада дама, която чете не по-малко от останалите в екипа на „Аз чета“, но продължава да не иска да споделя нещата около прочетеното…
Историята в „Господин директорът на пристанището“ е наистина забавна. Тук става въпрос за малко провинциално градче, в което животът е изграден около едно – атомната електроцентрала, чийто строеж е започнал по времето на Социализма и разбира се е спрян след 10-ти. (Ясно е, че прототипът е Белене, още повече, че също се споменава концлагер, а има и католическа общност. Единствено името не е назовано пряко.)
Владо Даверов заформя интересен любовен многоъгълник около „икономката“ Цвети, която на четиридесетина години продължава да бъде апетитна хапка за сърцата (или по-скоро слабините) на мъжете в градчето, а и на минаващите за по-кратко. В този многоъгълник са намесени почти всички – католическият свещеник (викарий) монсеньор Антонио Карпенков, господин директорът на пристанището Борис Борисов, кметът, заместник министър-председател, цветнокож футболист и най-вероятно още няколко фигури, които авторът не е включил в книгата, за да пести място за останалите линии на сюжета.
Всеки от персонажите има своите странни навици – викарият и господин директорът на пристанището обичат да се надхващат, ползвайки уловки от „Минута е много“ и „Стани богат“ (самият Борисов всъщност е поставен от ДС, за да следи Карпенков като ватикански шпионин), Цвети, както разбрахте, обича да колекционира мъже, кметът обича да похапва, а камерунецът от сенегалски произход Рамон Ула-Ула освн топката гони и българки, покрит само с кърпа около талията.
Цялата интрига се забърква около един труп, предполаемо на заместник министър-председателя, който ту се появява, ту изчезва, а накрая пак го срещаме удавен в реката. Следват екшъни с мутри, следователи, един черен джип Suzuki Vitara, собственост на викария, и няколко десетки литра алкохол. И всичко това, докато господин директорът на пристанището рецитира пасажи от любимата си книга „Мъртви души“.
