Стените имат уши. Според Лора Лазар имат и очи. Чувстват дори. „Грешният квартал“ (изд. „Изток-Запад“) ще съжалява за тази своя свръхестествена способност. Негова рожба се превръща в убиец и го потапя в мъка, докато раздава своята криворазбрана справедливост по улиците. С всяко следващо убийство Кварталът губи живеца си – жителите му се сковават от страх, а студът и самотата придобиват злокобно-поетични измерения…
Тъмнината в човешката душа услужливо приютява злото в един забравен от бог и властите край на безименен български град. Демоните на обикновения, сив, средностатистически българин са дълбоко скрити зад привидния уют на кокетните (с тук-там ронеща се мазилка и липсващи керемиди) къщи в квартала, където разкриват истинското си лице. След всеки свой танц на омразата оставят унизени човешки същества, подхващани от същата адска мелодия. Болката поражда още болка.
Ерозията в моралните устои на хората обаче няма да остане незабелязана. Особено когато внимателно ги наблюдава себеподобен – изгнил до съвършенство самотник, чиито окови внезапно падат. Едно ходещо несъщество, което обитава своето небитие, подхранено от мрачния магнетизъм в творчеството на Атанас Далчев, ще разкрие и разпъне на кръст демоните от квартала.
На комисар Донов е възложен бързо набиращия популярност случай – поезия, превърната в убийства. Всеки акт на насилие е придружен от стихове, а липсата му на познания в материята изискват да прибегне до необичайни партньори в разследването. Редом до верния му и далеч по-уравновесен млад колега Радо, на помощ се притичват талантлива психоложка и уморен от живота си учител. За съжаление на комисарите, по решение на ръководството към екипа е включен и жаден за слава местен журналист, който поставя нервите на Донов на изпитание.
Романът разголва реалността, в която живеем, и захвърля илюзиите ни за душевното състояние на околните в кошчето. Лора Лазар насочва взора ни към миговете, в които човеците остават извън обсега на xорските очи и ни показва многоликата истина за всеки от тяx. И за всеки от нас. Онези, които присъстват само в периферното ни зрение в ежедневието, изведнъж излизат на преден план. И имат какво да разкажат.
Злото се нуждае от дом, ала също така трябва да бъде отгледано и „възпитано“, за да пребъде. В утробата на Квартала това се случва почти по естествен път. При Лора Лазар обаче злото е способно и да обича, да тъгува, да цени красотата в поезията и най-важното – да наказва друго, не по-малко зло, като неусетно предизвиква симпатия у читателя. В „Грешният квартал“ се борят светлина и тъмнина, но най-често същества, които въплъщават и двете. Досущ като в човешката душа.
Имах усещането, че талантът зад идеите на Лора Лазар е достоен за световната сцена, но бързо установих, че някои елементи ми куцат. Никога не съм се ядосвал толкова на книга. След като гледах сериала „Декстър“, ме обсеби идеята за Злото, което унищожава друго Зло. Много ми допада да чета истории, засягащи тази морално объркваща дилема. Зарадвах се, че Лазар се е насочила в същата посока, обаче често се подсмихвах снизходително на някои от авторовите решения. Амплитудите между наслада и разочарование ме оставиха с впечатлението за роман с неоползотворен потенциал.
Брилянтните идеи на авторката подемат въображението и го възнасят, но скоро го приземят в посредствеността с неумело подбрани детайли – припряността на комисар Донов (любима реплика: „Казвай направо!”), лошо маскирана като мъжкарско поведение, на моменти детинското му поведение, непривично за главен герой, преследващ убиец, смехотворните диалози между двете ченгета и липсата на епика в дългоочаквани сблъсъци.
Изобразяването на анонимния град изисква рамка от истински, неподправени взаимоотношения между обитателите му. Част от обръщенията, ругатните и сравненията, които изричат героите, обаче звучат неестествено в българското ежедневие и оставят горчив привкус в иначе увлекателната история. Освен това честите препратки към Далчев принуждават да прелистваш назад към стиxовете в началото на всяка глава, а понякога дори и да отвориш негова стиxосбирка с цел пълно изясняване на посланията в книгата. Това нарушава ритъма на четене и при някои ще породи досада, но пък е възможно при други да добави капка естетика към сюжета.
Незагладени ръбове на потенциален шедьовър – така видях аз „Грешният квартал“. Съзнавам, че много читатели обожават Лазар, но това не пречи да съм взискателен към нея, така, както бих искал критиците да разпънат и мен, ако съм писател и някой ден достигна до подобна трибуна с моя творба.
Автор: Димитър Желев
Митко Аврамов също е писал за „Грешният квартал“, можете да си припомните ревюто му. Не пропускайте и отзивите му за „Време за чакали“ и „Веселото гробище“.
