„Арменските планини са виждали много прекрасни неща.“
„Арменските планини са просмукани с кръв и сълзи.“
Докато бях в книжарницата, за да избера следващото си четиво, случайно попаднах на красивата корица на „Хората, които са винаги с мен“ (изд. “Лабиринт”). Бях чувала доста добри отзиви за първия роман на авторката Нарине Абгарян – „Три ябълки, паднаха от небето“, и реших да се запозная с творчеството й.
Втората излязла на български творба на Абгарян е посветена на противоречията, пречупени през разказа за живота в малкото селце Берн в Армения, откъдето е и самата писателка. На фона на красивата природа, семейния уют и унасящия мирис на канела и подправки е описана и дълбоката болка на обитателите му.
Сюжетът представлява описание за живота на няколко поколения от голям арменски род и те потапя във време, когато ежедневието е било коренно различно от сегашното. Основната цел е оцеляването, а смъртта е честа гостенка, с която хората се сблъскват още като невръстни деца. Най-голямата им радост е да опазят децата си живи и да имат хляб, с който да ги нахранят. И въпреки породилите се помежду им семейни проблеми като изневяра, предателство и загуба на дете, трудостите само ги сплотяват още по-силно.
През по-голямата част повествованието е представено през гледната точка на шестгодишно момиченце, което разказва историята някак мило и чисто. На фона на грозната действителност Светът изглежда малко по-красив през очите на едно невинно дете.
Да си призная, първоначално ми беше доста трудно да се потопя в романа, защото е много по-различен от жанровете, които предпочитам. Липсва загадъчността, очакването и мистерията. Самият начин, по който е разказана цялата история, понякога малко ме объркваше. Намесени са много имена и постоянно се преминава през различни епохи, без действието да следва каквато и да било последователност. Определено не е от четивата, които те държат в напрежение за наближаващата развръзка.
Тайната на книгата обаче е, че когато отгърнеш страниците, се пренасяш в съвсем друго време, опознаваш коренно различни обичаи и култура, и в един момент просто искаш да останеш. Благодарение на всички прекрасни описания ти се струва, че си там, сред тези хора, сред тази природа, в тяхното битие.
„Хората, които са винаги с мен“ е история за борбата, за вярата, за трудния живот на арменския народ, за глада и войните, които години наред вземат своите жертви. Докато четях редовете, се замислих кое е най-ценното в живота. Колко близки имаме и какви късметлии сме, че живеем в сравнително спокойна държава, в не чак толкова размирно време.
Творбата на Нарине Абгарян ми припомни, че можем да бъдем щастливи дори и с малкото, което имаме, стига да сме заедно. Любовта към съпруга, към родината, към децата, към родителите, към приятелите, към вярата – точно тя е основния двигател, помагащ на завладяната от мизерия страна да върви напред.
Народът намира сили да се бори с помоща на прекрасните спомени за миналото и вярата, че въпреки скръбта и болката, спохождащи ги в момента, отново ще настъпи време на щастие, детски усмивки и спокойни дни.
Нани Тамар казваше – любовта е всичко. Любовта е онова, заради което си струва да живееш.
Прочетете ревюто на Милена Трендафилова за романа тук, както и отзивите на Милена Златарова и Мартина Ламбова за „Три ябълки паднаха от небето“. Още едно мнение за „Хората, които са винаги с мен“ пък можете да откриете в „Под моста“.
