„– Светът е голям, а ние сме малки, има много неща, които не знаем и не разбираме. Може да се случи какво ли не.“
Забелязала съм, че има два типа хора: такива, които веднага купуват дадена книга, защото мнозина я възхваляват, и други, които точно поради същата причина ще я пренебрегнат, смятайки, че щом всички останали са толкова ентусиазирани, значи въпросното заглавие е просто поредното комерсиално клише.
Никога не съм била от втория тип, но и не твърдя, че се хвърлям сляпо да купувам всеки нов роман, заради който е настанал бум в социалните мрежи. Когато обаче една книга не слиза от челното място в класациите и продължава да е толкова търсена месеци наред, тогава предлагам да запазим мълчание, да я прочетем и после да обявяваме клише ли е, или не.
Точно това се случи с предишната творба на Нарине Абгарян – „Три ябълки паднаха от небето“. С ръка на сърцето ви казвам, че същото ще се повтори и с новата „Хората, които са винаги с мен“ (изд. „Лабиринт“), защото романите си приличат като две капки вода. Който вече е харесал стила на арменската писателка, няма да остане разочарован и сега.
Носителката на литературната награда „Ясна Поляна“ за 2016 г. този път ни отвежда в арменското селце Берд:
…навремето сринато до основи и носещо името на порутената стара крепост, издигала се навръх червеникавата планина. Защото в превод на арменски „крепост“ е „берд“.
В този каменлив край с оскъдна реколта не се изхвърля нищо. Всичко си има място и предназначение. И за всичко има време.
Романът „Хората, които са винаги с мен“ е „поздрав от безмълвния свят на изоставените завинаги надежди“, история за мъката и болката на няколко поколения, за техните скърби и неволи, но и за тяхното човеколюбие, смирение и вяра.
– Във всичко търсиш истината, дъще. Недей така. Има неща, които трябва да приемаме като даденост. По-лесно е да се примириш.
– Не мога – казва мама и продължава да гледа към двора.
Нарине Абгарян
Има лек хаос в смяната на героите и призмите, през които се развива сюжетът. Подобен похват ми направи впечатление и в „Три ябълки паднаха от небето“, но в него аз намирам някакъв особен чар. Нарине Абгарян безспорно притежава онзи усет за детайли, които, веднъж прочетени, се запечатват трайно в ума ти. Вярвам, че тази магия се получава само когато пишеш от сърце и душа, с умиление и благ спомен за нещата, които може би са част от теб самия, от собственото ти минало и съзнание.
Вавилон на моето детство – няма как да те върна, няма как да те забравя, няма как да те пусна. И да ти простя. Никога. Никога. Никога.
„Хората, които са винаги с мен“ е пълна с положителен емоционален заряд, въпреки че на моменти очите ти се насълзяват, докато четеш. Много от думите, които прочетох, оставиха топла следа в мен и докоснаха онези съкровени кътчета, които всеки от нас носи в себе си – чувството за принадлежност към твоето семейство, към рода, миналото и историята ти. Това е роман, който те прави по-смирен, по-вдъхновен и по-благодарен. Ако можех в този момент да прегърна авторката, за да удължа живота й, както Момичето в романа си мислеше, че се случва, то дълго щях да прегръщам Абгарян, за да може още много време да ни трогва с подобни книги…
Такива истории носят светлина и правят хората по-добри, вярвам в това! От всички истини, които прочетох, избирам да споделя тази за финал, защото именно хората, които са винаги с нас, носят смисъл на дните ни, и защото…
Животът е там, където ни обичат, мислеше си Вера. Животът е там, където ни чакат.
Прочетете и ревюто на Милена Златарова за предишния роман на Нарине Абгарян – „Три ябълки паднаха от небето“.
