Хюс Кайер (1942) е един от най-популярните писатели в Нидерландия както сред децата, така и сред възрастните. Няколко поколения са отраснали с неговите книги. Носител е на многобройни отличия, включително на Германската награда за детска литература (два пъти), на най-голямата нидерландска детска награда „Златен калем“ (четири пъти) и на Нидерландската национална награда за детска и юношеска литература. През 2012 Кайер печели „Астрид Линдгрен“, навярно най-престижното отличие за детска литература в света. Книгите му са преведени на много езици, а някои от творбите му са превърнати в театрални постановки и се играят с огромен успех.
У нас читателите го познават с романите „Заедно, завинаги, амин“ (изд. „Ергон“), „Харесва ми на този свят“ (изд. „Ергон“), „Книгата на всички неща“ (изд. „Жанет 45“) и новоизлязлата „Черните камъни“ (изд. „Жанет 45“), заради чиято премиера Кайер направи първото си гостуване в България. Вижте какво ни сподели той за писането, за сериозните теми, които засяга в творчеството си, и за най-голямата гордост в кариерата си.
Според Вас каква е разликата между писането за деца и писането за възрастни, ако изобщо има такава?
Аз не пиша за деца, а разказвам за деца. Разликата е, че когато пишеш за патица или куче, използваш различни езици. Ето защо, когато започнах да разказвам за шестгодишно момиченце, използвах нейния език. Не би било също, ако пишеш за осемдесетгодишен мъж, понеже ще използваш различен език.
Същевременно историите Ви са много зрели и засягате сериозни теми, като например домашното насилие в „Книгата на всички неща“ и социалния строй в „Черните камъни“.
Това е изборът на българското издателство, не моят. Писал съм и много по-щастливи и забавни книги от тези двете. През повечето време историите ми са точно такива – щастливи и забавни. Тук сте чели изключенията.
Българските родители са много закрилнически настроени относно това какво четат децата им и преценяват книгите с голямо внимание, особено ако засягат по-мрачни въпроси. В този ред на мисли, чувствате ли, че малките читатели имат нужда да бъдат защитавани?
Зависи от конкретния исторически епизод. Когато през Втората световна война германците са окупирали части от Европа, бих казал, че да, децата категорично е трябвало да бъдат защитавани от немските книги. Същото се отнася и за порочните политически системи. Дори и да говорим за свободни страни като България и Холандия обаче, пак смятам, че родителите трябва да гледат това, което децата им виждат по телевизията, и да четат онова, което и те четат. Родителите и учителите трябва да ги защитават.
Може би в ера на такова изобилие на информация филтърът при младата публика понякога е необходим. Смятате ли, че в наше време на децата им е по-трудно да станат читатели, а на родителите – да запалят техния интерес към книгите?
Да, така смятам, и то заради тези устройства (сочи смартфона). Не знам какво точно се случва, но можем да избегнем проблема чрез четене на глас. Ако възрастните започнат да го правят отрано, още когато децата са на годинка, те ще израснат с този интерес. Според мен обаче родителите и учителите вече не четат на децата. Може би проблемът идва оттам.
Вие се радвате на дълга и плодовита кариера. С течение на годините ставали ли сте свидетел на промяна в литературата като цяло и писането за деца в частност?
Да, определено. Когато започнах да пиша първата си книга, не знаех, че в Холандия има определен начин, по който да пишеш детски книги. Както вече казах, аз не пиша за деца, а разказвам за тях. Тогава се интересувах само от конретното дете, за което разказвах. Първата ми книга беше почти революционна, защото повечето детски истории до момента се опитваха да възпитават децата – как да бъдат добри и послушни, как да се държат, а аз не правех нищо подобно. Пишех това, което ми беше интересно. Така настъпи промяната в Холандия и днес е напълно нормално да не поучаваш децата, а да им разказваш за приключения.
Работили сте с художничката Люба Халева върху две от книгите Ви, издадени в България…
Да, и тя е невероятна! Прекрасна!
Честно казано, първия път, когато видях „Книгата на всички неща“, автоматично предположих, че това са оригиналните илюстрации. Впоследствие разбрах, че са изцяло нейно дело.
Това е най-доброто оформление сред всички чуждестранни издания на книгата. Тя е най-превежданата ми творба, така че във всяка страна изглежда различно. Българското издание обаче е най-красивото, наистина е забележително. Романът е публикуван в Япония, в Америка, но българското оформление наистина е най-хубавото. Затова съм тук. (смее се)
А имате ли думата по отношение на офоромлението във всички тези различни държави – за кориците, илюстрациите?
Не, издателите са свободни да правят каквото преценят. Холандският ми издател е този, който отговаря за чуждестранните връзки. Аз самият не правя нищо по въпроса. Когато ми изпратят преведените книги, винаги е изненада. Същото важи и за българското издание. Така че не се меся, нито пък имам думата за вида, в който излизат книгите ми в чужбина.
Случвало ли Ви се е някога да се сблъскате с издание, което да не харесате?
Манол Пейков ми изпрати четири варианта на корицата на „Черните камъни“ и когато казах, че предпочитам първия от тях, той се съобрази с избора ми. В Холандия също се е случвало да се допитват до мен относно илюстрациите. Това обаче е изключение – издателите да търсят мнението ми за това какво да направят. В повечето случаи виждам илюстрациите за първи път, когато книгата вече е издадена. Разбира се, може би причината съм аз. Не мога да правя всичко, прекалено съм мързелив за дейностите отвъд писането. (смее се)
Можете ли да ме разкажете повече за литературните среди в Нидерландия?
Истината е, че не знам. Чета предимно испански книги. Всичко започна със зараждането на интереса ми към езика, а впоследствие открих, че испанските писатели не се отнасят с такова безпокойство към емоциите. Холандските автори не обичат да изразяват чувствата си, а испанските, както и латиноамериканските, го правят. Обичам ги и влияят на творчеството ми.
Какъв е най-големият извор на гордост в кариерата Ви?
Най-много се гордея със съпругата си. Но що се отнася до творчеството ми, то това е „Книгата на всички неща“.
Тя ли Ви е любимата?
Гордея се с нея, но определено не беше най-лесната за писане. Това може би е единствената ми книга, в която пиша за себе си. Беше емоционално преживяване. Когато видя онова десетгодишно дете и ситуацията, в която се намира, се разчувствам, понеже разпознавам себе си. Същевременно съм много благодарен за тази книга, защото чрез нея осъзнах, че жените в живота ми – сестра ми, леля ми, съседката ми, са ме освободили.
Снимка на публикацията: Beeld Adrie Mouthaan / de Volkskrant
