Можете да гледате на това ревю като на откровен опит да ви накарам веднага да отидете до книжарницата или до някоя добре развиваща се библиотека, за да гушнете една от най-емоционалните и впечатляващи истории, видели бял свят през тази година.
„И аз съм Рейчъл“ излиза за първи път на 22 март, а оттогава насам правата за нейната поява на други езици се продават изключително добре. Мисля, че тук е моментът виртуално да потупам по рамото екипа на издателство „Кръгозор“, който е свършил брилянтна работа за безобразно кратко време. Все пак българският превод е сред първите в листата, към която тепърва ще се включват още и още страни.
Беше ми интересно да разбера, тъй като първоначално не бях обърнала внимание на оригиналното заглавие, че преводът му е неточен. В най-хубавия смисъл на думата. Романът е озаглавен The After Wife, което ми звучи наистина прекрасно… но само на английски. Ето защо бих казала, че съм твърдо „за“ избора, който от „Кръгозор“ са направили, когато са решавали как точно да представят книгата у нас. В същото време въобще не ми допада подходът на сръбските им колеги, които са я озаглавили „Друга жена“, което… хм, ами май няма нищо общо.
Оказва се, че името на авторката е псевдоним на Роузи Фиоре, която е родена в Южна Африка и е написала още няколко книги преди „И аз съм Рейчъл“. Доколкото смея да съдя по заглавията, някои от аспектите, отразени в последния й роман, са заложени и в предишните й творби – After Issabela (букв. „След Изабела“), What She Left („Какво остана след нея“), Babies in Waiting („Бебета в очакване“) и Wonder Women („Жените чудо“). Поне част от тях сигурно имат шанс някой ден да попаднат и в нашите книжарници. Вярвам, че може да се случи, защото стилът на Кас Хънтър е наистина страхотен – едновременно чаровен и интригуващ, без да е многословен, но и напълно достатъчен, за да ни потопи в историята.
Кас Хънтър (снимка: Goodreads)
Романът разказва история за любовта на една жена към семейството и професията й. Тези два аспекта от личността на героинята трудно успяват да се преборят за надмощие, но работата сякаш печели твърде често за сметка на времето със семейство – сценарий, разиграван в животите на много от нас. Замисляли ли сте се колко от изключително ценното си време разпределяте в полза на работата вместо на хората, които ви обичат и са целият ви свят? Ако отделите няколкото часа, нужни за прочитането на „И аз съм Рейчъл“, ще разберете, че едва ли след вас ще остане нещо или някой, равен на вас самите, който да обича и да се грижи за децата, родителите или любовта ви така, както бихте го правили самите вие, ако все още бяхте сред тях, в един паралелен свят, в който им отделяте повече време.
Доктор Рейчър Проспър е неимоверно близо до това, което споменах по-горе – да остави нещо или някой, равен на нея самата, който да се грижи за любимите й, когато нея вече я няма. Благодарение на съвместния й труд с доктор Люк Борн зад вратите на компанията „Телос“ се ражда прототип на самата Рейчъл – висока, красива, руса и безупречна нейна самоличност, създадена посредством възможно най-напредналите нови технологии в роботиката.
Хуманоиден андроид #787775 е творение, каквото светът не познава до този момент, защото освен невероятната прилика с човешкия вид, той е проектиран така, че да проявява емпатия. Ай Речъл е програмирана с хилядите спомени, снимки, видеа и мисли от живота на истинската Рейчъл, за да знае кога, защо и как би трябвало да реагира при всеки от случаите, в които нейната помощ е необходима на някого в нужда. Зад вратите на лабораторната си стаичка обаче тя не би могла да научи нищо повече.
Първоначалната идея на Люк и колежката му е да създадат робот, който да бъде от полза на хора, неспособни да се грижат сами за себе си. Най-важната спецификация на андроидния хуманоид е да няма собствени желания и нужди, за да служи единствено и само на интересите на човека. В процеса на работа обаче Рейчъл развива фикс идея да накара творението им само да разчита потребностите на поверените му хора, и то чисто емоционалните – физическите са много по-лесната задача.
За да доведе своето творение докрай, Рейчъл е принудена да програмира #787775 така, че дори Люк Борн да не може да му се противопостави. Тъй като е наясно, че времето й изтича, доктор Проспър взема мерки Ай Рейчъл да влезе в дома на истинската Рейчъл, когато нея вече я няма. Цялата процедура е възможно най-голямото табу, което можете да си представите, а реакциите на скърбящата дъщеря, съпруг и професионален партньор са повече от пълнокръвно представени. Напълно честна съм, когато казвам, че всяка секунда четене създава непреодолим интерес към развитието на историята. А същевременно не ти се иска книгата да свършва… изобщо.
Темите, засегнати в романа, са толкова съвременни и наболели, че ми е трудно да ги събера само в няколко изречения. Не се сещам обаче за нещо по-важно от това, което споменах по-горе в текста – да обръщате внимание на хората, които са ви близки, докато още са тук. Фактът, че Рейчъл не е прекарвала достатъчно време у дома, е внушил на дъщеря й Клоуи определено усещане, което се оказва изключително погрешно. Много важна част от сюжета е и отношението на Ейдън (бащата на Клоуи) към собствената му майка. В един момент той осъзнава какво е пропуснал да види, заслепен от темпото на собствения си живот…
Рейчъл Проспър си отива млада от този свят, за да остави след себе си едно невъобразимо творение. Ай Речъл е част от докторката и е нейно продължение, което ще ви накара да се замислите доколко и дали наистина любовта е само чувство, зараждащо се и намиращо се в сърцата ни. Въпросът е много интересен и ако пречетете повече, ще разберете, че всъщност любовта е най-вече продукт на мозъчните ни функции. Такива, каквито извършва и Ай Рейчъл, макар създадени по механичен начин. Тя притежава купища качества, близки до човешките, но й липсват други, които само бог би могъл да й даде. А това е тежък товар за някого, способен да разпознава емоциите на другите. За някого, който е открил, че макар да може да ги потиска, има свои собствени.
Изпитанията, на които изследователката подлага своето семейство, са повече от сложни и трудни за разбиране. Дали това е чист егоизъм, или последен шанс да покажеш любовта си? Кое от двете надделява? Трябва ли да има победител изобщо? Прочетете книгата и помислете как бихте го приели вие самите.
Какво е да чувстваш, когато реално не можеш да усещаш нищо? Наказание или дар? Къде започва и къде свършва съвременната роботика? А докъде се простират човешките ни качества? Колко възможности и усещания, дарени само на нас като вид, подминаваме и приемаме за даденост? Дали оценяваме живота си по най-добрия възможен начин? Или се превръщаме в роботи? Ето върху какво трябва да се замислим и да поработим, за да постигнем отреденото само на нас на този свят – да бъдем щастливи и да го знаем.
Още ревюта за романа ще намерите в „Книголандия“, „Hrisilandia“ и „Дневникът на един книжен тигър“.
Можете да вземете тази книга с отстъпка от 10% от Ozone.bg и безплатна доставка, като ползвате код azcheta при завършване на поръчката си!
