Не съм сигурна на колко години бях, когато майка ми ме въведе в света на Тери Пратчет, но помня ясно заглавията, които ми предложи – “Килимените хора” и “Крилете на Масклин”. Това беше и първият ми досег с най-горния рафт на домашната библиотека, а в детското ми съзнание това се усещаше специално, сякаш съм достигнала най-високото ниво на семейната книжна колекция. Щастлива от “повишението” си, побързах да разгледам какви други светове се крият там и вниманието ми бе привлечено от третата книга на Пратчет, която имаме вкъщи и която мама вероятно умишлено не ми беше показала – “Джони и умрелите”. Познайте коя от трите прочетох първо?!
Анотацията на “И мъртвите да погребат своите мъртъвци” (изд. ICU Publishing, превод: Ирена Алексиева), веднага ме върна към историята на Джони, който вижда и говори с обитателите на гробището, и им помага да спасят вечния си дом. В крайна сметка се оказа, че това е и единствената прилика между двете книги – в центъра на събитията е момче с необикновена дарба, а авторите разглеждат тема, която на пръв поглед е мрачна, но успяват да я превърнат в нещо живо, смешно и трогателно.
Михалис Албатис е гръцки писател, автор на четири романа, от които този е абсолютен хит в родината му и първата му преведена на български книга. Разказва за 15-годишния Фанурис от Ираклион, който на първото погребение в живота си разбира за необикновената си дарба да чува мъртвите. Открил чудесна бизнес възможност в таланта на своя племенник, чичо му решава двамата да тръгнат заедно из остров Крит, за да помагат на опечалени близки да общуват с починалите си роднини.
Близо 400 страници проследяват срещите на Фанурис с мъртъвците и техните откровения. Няма да крия, че започнах да чета с очакванията за тъжен и потискащ роман и бях сигурна, че историята ще ме разплаче. Оказах се права само за последното и то не съвсем, защото на места очите ми действително се насълзяваха, но от смях.
Когато за първи път бе започнал да чува мъртвите, беше останал поразен от странната свобода, която им дава смъртта, от освобождаващата искреност, която личеше в думите им, сякаш лъжата, и тя е тленна и остава да гние заедно с тялото.
В историите на душите авторът ни превежда през най-съкровените кътчета на житието им и успява да ни покаже кои са истински важните за тях неща в живота. Именно чрез тези истории и Фанурис съзрява и само за няколко месеца от 15-годишно хлапе с девствен мустак, се превръща в млад мъж, който чрез спомените на другите сякаш побира в крехката си възраст опита на няколко живота.
Неизживяна любов, инсценирано самоубийство, сватба по време на погребение, серенада като част от траурно шествие и посмъртно написана стихосбирка са само част от многото истории на мъртвите. Всъщност в този роман те съвсем не се усещат като мъртви, може би живеят дори повече от живите чрез съкровените си моменти, предадени през Фанурис. И макар заради заглавието и основата на сюжета си творбата да подвежда, че е тъжна, по един изключително красив начин представя значимите неща, стопля душата и създава усещане за уют.
Стилът на Албатис също допринася за тези топли чувства, които се изливат от страниците. Работата на Ирена Алексиева е безупречна – макар да не съм запозната с текста в оригинал, фактът, че на български е така красив и въздействащ ми е достатъчен, за да съм убедена в майсторството на преводача. Изяществото не се среща единствено в историите на “клиентите” на Фанурис, а дори в описанията на природните картини.
По-иначе миришеше дъждът в града, по-задушно, по-печално, не толкова наситено и опияняващо, колкото на село, но по-топло, с дъх на тайнственост, като мокрите коси на жени, полегнали в тъмни и залостени стаи.
Признавам, че имаше и моменти в романа, които леко ме смутиха в езика и действието си, но дори те бяха така откровени и неподправени, че преминах през тях с усмивка и на моменти смях. Връщайки се към тях сега, осъзнавам, че са неразделна част от повествованието и допринасят както за историите на мъртъвците, така и за личното израстване на главния герой.
…но е пътувал през спомените на толкова хора, през толкова много животи, смачкани като износени обувки, и всеки един от тези животи, всеки един от тези хора е оставил мъничък отпечатък върху младата му, ковка душа.
А Фанурис не е главен герой само заради ролята си на медиатор между живите и мъртвите – романът проследява и неговия път от момче към мъж, с всичките му детски несигурности, първи любовни трепети и разочарования. Подобно на психолог, който изслушва историите на всички пациенти, той изживява истините на своите “клиенти” и не е изненада, че някои от тях успяват да оставят следа в него и той да изпита лично техните спомени и емоции. Независимо дали са дарба или проклятие, необикновените му способности го правят много по-чувствителен за заобикалящата среда и са неделима част от развитието му.
Финалът на романа беше може би единствената му част, която сякаш ме сграбчи за гърлото и остави в мен горчива нотка на разочарование, усещане за суровата реалност и това, че не можем да имаме контрол върху съдбата и понякога решенията, които ни изглеждат най-правилни и с гарантирано добър резултат, водят до точно обратното.
Нищо, нищичко в живота ни не зависи от нас, като сухи клонки се въртим и се носим по течението, следвайки пътя, предопределен от една бездушна съдба.
Започнах това ревю с Тери Пратчет, така че се чувствам отговорна да ви препоръчам и “Джони и умрелите”, но по-важното, с което искам да завърша е, че “И мъртвите да погребат своите мъртъвци” без съмнение е една от най-добрите книги, които прочетох тази година. Това не е книга за смъртта, а за живота в най-ярките му цветове. Книга, която има силата да преобърне нагласите ви за това какво е най-значимо в битието. Книга, която уверено ще поставя на “най-високото ниво” на домашната библиотека. ;)
Автор: Мария-Никол Косева
Книгата ще намерите в Ozone.bg.
