Три сестри, една любов и всеки път морето…

„Има мисли, които убиват. Има мисли, които спасяват живот. Има мисли, които могат и двете неща. Едновременно.“

Нямам сестра, имам по-голям с 9 години брат. Затова и сестринските взаимоотношения са ми малко чужди. Но когато прочитам на задната корица „Един мъж. Три сестри. Една голяма любов.“ – е, това вече привлича интереса ми към романа на хърватската писателка Наташа Драгнич „И всеки път морето“ (изд. „Enthusiast“). А като добавим и великолепната корица, която сякаш прелъстява читателя, както морските вълни прелъстяват някоя случайна мидичка от брега, вече e повече от ясно – книгата ще се чете. Пък и доста подходящ избор за фон на корицата – три сестри, три лодки… Обичам, когато нещата се правят смислено, особено ако това са книжни корици.

Историята в „И всеки път морето“ те грабва от самото начало, понася те на вълните си и те потопява неусетно в семейството на три сестри: Роберта, Лучия и Нанина. Различни като всяка песъчинка на плажа, сестрите не си приличат много-много, освен по едно – вкуса си към мъже. В течение на годините (и на романа), последователно и не толкова последователно, оправдано и не съвсем оправдано, и трите жени се влюбват в един и същи мъж – поетът Алесандро Ланг. Но само една от тях ще се омъжи за него. Коя ли ще е тя, защо поетът избира точно нея и дали ще й простят другите сестри? Дотук звучи като чиклит и вероятно авторката можеше спокойно да развие романа и в тази насока. Вместо това тя избира далеч по-дълбок подход, който вместо да те разсмива, по-скоро задържа една буца в гърлото ти през цялото време.

Драгнич разгръща любовните истории на всяка една от сестрите леко хаотично, каквато понякога си е и любовта, но много лично. Виждаме ясно какво стои зад всяко едно влюбване, нуждата от него и страданието, когато тази любов си отива. Съдбата често обича да преплита съдби, да си играе с чувствата на хората, пък и всички знаем, че любовта не пита. Човек не избира нито родителите си, нито в кого да се влюби. И точно тук идва другият важен момент в романа – семейството, към което и трите сестри винаги се връщат по един или друг начин. Там, при родителите, на морето…

Истината е, че „И всеки път морето“ е много емоционален роман, събрал в себе си повече тъга, отколкото щастие, повече „Мълчание, изпълнено с упреци и укори. Човек трябва и това да го умее.“. Драгнич разказва за рухването на всеки герой по отделно, като за сестрите това рухване е по-скоро психическо, докато за родителите им то е физическо. Какво става, когато смъртта идва на твоят праг и чака нетърпеливо да отнеме най-близките ти – мама и татко? Ще придобие ли тогава животът ти друг смисъл? Ще успееш ли да се изправиш на крака след рухването?

Авторката се е постарала да разгледа подробно не само любовта, но и живота на всяка една от сестрите, да разкрие всяка тяхна болка, тъга, несподелена мъка. Всяка от тези жени носи своята карма и всяка от тях хем се опитва да избяга от нея, хем тича с отворени обятия насреща й. Сестрите се обичат и мразят, лъжат и подкрепят. Но винаги, винаги, има едно нещо, което ги обединява и събира отново заедно, една обич, която ги дърпа една към друга и е по-силна от тази между мъж и жена – обичта към семейството.

Романът „И всеки път морето“ ми допадна именно с тази си основна идея. Драгнич има потенциал, има правилното усещане за голяма част от нещата, умее да разказва някак с лекота, макар и на моменти сюжетната линия да ми се стори малко разпиляна.

Вярвам, че „И всеки път морето“ има своят път и той е именно към онези хора, попадали в подобна ситуация, хора, които ще открият собствените си терзания сред редовете и ще се убедят в това, от което имат нужда – че сам човек рядко може да постигне нещо важно и смислено, „заедно“ е ключовата дума…