Дори най-дребният и незначителен исторически факт, попаднал в ръцете на Иън Макюън, може да се превърне в паметна история, която ярко и безмилостно се разгръща пред читателите. И, повярвайте ми, причината няма да е в историческата същност на събитието. Напротив – то е само фон; времево пространство, любезно предоставено на героите. Къс достоверност, влизащ във взаимодействие с бурята, вилнееща в мислите. „Невинният“ (изд. „Colibri“) е точно такава история – започваща почти клиширано, насищана с подробности и неусетно преминала в забележителен психологически трилър.
САЩ и Англия обединяват силите си и през 1955 г. стартират строго секретен проект за подслушване на съветските сили, разположени в Берлин. Начинанието е дръзко и включва построяването на тунел точно под руските комуникационни линии. Като част от този план е привлечен младият Ленард – англичанин, който мечтае да надскочи собствената си обикновеност и да бъде важна фигура в провеждащите се събития. Поради липса на увереност, опит и всякакво самочувствие, тези му амбиции получават живот единствено в накъсаните му отегчени мисли.
И сякаш за да изглежда историята възможно най-клиширана, се появява Мария. Жената, която без да си го поставя за цел, се превръща във фундаментална част от ежедневието на младежа. И тук настъпва резкият край на клишетата.
Последвалите събития изглеждат едновременно невъзможни за приемане и стряскащо реалистични. Иън Макюън е феноменален в това, с което успя да ме спечели към творчеството си още преди години – способността не само да влиза в главите на героите, но и да проследява детайлно и убедително как се отразява на отношенията им и най-колебливият жест, невъздържана реакция или миг на предадено доверие.
Докато четях, не успях да се отърва от усещането, че авторът трябва да е изживял всичко това. Че няма как да бъде толкова убедителен, ако сам не е преминал през този ад. Че това не може да бъде художествена измислица. А всъщност е. И нещо повече – в един момент от обещаващ трилър „Невинният“ се превърна в съвременно „Престъпление и наказание„. Струва ми се, че аналогът с класическата творба на Достоевски е неизбежен и се появява логично и на място. Не казвам, че романът на Макюън е бъдеща класика или че предявява подобни претенции. Сравнението е породено единствено от изчерпателната задълбоченост и множеството психологически детайли, умело използвани от британеца.
Имам усещането, че „Невинният“ е по-скоро мъжка книга. Вероятно всички технически подробности около построяването на тунела и работата на Ленард ще отегчат дамите. Освен това една от сцените е толкова подробна и натуралистична, че почти ми прилоша. Нека обаче това мнение не отблъсква читателките, а да ги провокира да се срещнат с роман, който ще бъде предизвикателство за тях. Убеден съм, че заради прекрасно описаните взаимоотношенията между Ленард и Мария си заслужава да изтърпят малко повече „служебна“ информация. Книгата е силна и лично за мен затвърждава позицията на Иън Макюън като най-любимия ми автор.
Прочетете и ревюто на Славена Маринова за друга книга на Иън Макюън – „На плажа Чезъл„.
