Вий е момичето зад сцената (и в буквалния, и в преносния смисъл). Тя е лоялната приятелка, непоклатимото звено на младежката театрална трупа, съвестната ученичка и добрата, до един почти фатален инцидент, дъщеря.
Как Вий успява да се забърка в безмилостна игра на котка и мишка, в която котката е навсякъде, а мишката дори бегло не може да осъзнае какво я очаква, докато се лута в лабиринта си?
Сигурно е изкушена от голямата награда, а може би й харесва приливът на адреналин в кръвта? Истината е, че Вий се опитва да докаже нещо пред света и най-вече пред себе си – че може да бъде каквато си поиска, че може да контролира живота си и да оцелее.
Изкусително готиният партньор, който играта й избира, също накланя везните в посока „за“ участието им. Но усещането за параноя бързо пролазва навсякъде. Къде е врагът, кой е къртицата и какво извратено въображение може да роди подобен сценарий?
Едно приключение, което започва на шега, успява да се превърне в абсолютна катастрофа, а краят заплашва да е по-суров от този на „Повелителят на мухите“. Билет за свободата, платени такси за колеж, мотор, обувки, последни мигове с любим човек – наградите, колко и примамливи да изглеждат на пръв поглед, са нищо пред ужаса и жестокостта, обграждащи играчите. Оправданията за сторените низости са несъстоятелни, а събраният набързо горчив опит говори, че да изневериш на себе си, не е никак забавно.
Играта променя всеки, който се докосне до нея, но и вади на показ това, което побеждава в битката вътре у човека – доброто или злото, страха или куража, мисълта за другия или егоизма.
„Игра на нерви“ (изд. „Екслибрис“) на Джийн Райън е янг адълт роман с вихрено и интригуващо действие, който се чете на един дъх. Екшънът несъмнено ще привлече младите читатели, но освен него книгата засяга и важни теми като опасностите, които ни дебнат (не само преносно) в интернет, ценността на лично пространство, приятелството и силата на желанието за живот. Райън поставя въпроса колко струваме и можем ли да понесем отговорността на свободния избор.
Аз лично съм леко раздвоена в мнението си за книгата. През цялото време ми се искаше героите – характерите и действията им, да бъдат по-добре мотивирани, за да може посланията на романа да не бъдат просто загатнати. Историята се пропукваше на моменти, а стилът на Райън, макар и остроумен, има накъде да се усъвършенства.
