Как да напиша ревю за „Игра на тронове“, когато навън е пролет? Как да пиша само за „Игра на тронове“, когато за мен тя се е превърнала… в стъпало, в праг, зад който лежат всички събития, които превръщат „Песен за огън и лед“ в една от най-добрите фентъзи поредици за всички времена?
„Игра на тронове“ не е просто заигравка с проблемите, които ще се разгърнат в следващите книги – тя е книга за погрешните решения, които правим от любов, заради жаждата за отмъщение, от страх или заради честта си. И как всички тези решения се отразяват на хората около нас.
Понякога получаваш знаци, предупреждения от съдбата. Но животът е такъв, че макар да усещаш опасността, която те дебне, да трябва да пренебрегнеш тези предупреждения. Заради любовта, отмъщението, страхът и честта. Заради старото приятелство и тайните, които преобръщат тронове. Книгата сякаш е изградена върху опозиции – Кейтлийн и Церсей, Едард и Робърт, Джайм и Тирион… Но това е само привидно. Никой от героите не е съвършеният, наивен, клиширан фентъзи персонаж, както романът не е клишираната фентъзи приказка за злия крал и добрия изгубен принц, който го убива и се възцарява. Но не е… това е история, която ужасно много прилича на истинския живот, на истинската история – онази с убийствата, отровите и войните. С подслушаните тайни и предателствата.
„В играта на тронове печелиш или умираш“ казва Церсей Ланистър на Едард Старк. Всеки от тези герои се научава да оцелява. Или умира – да, Мартин май е единственият автор, който представя тези невероятни герои само за да ги избие 200 страници по-късно. Колкото по-добър, принципен и невероятен е някои от тях, толкова по-скоро умира.
Обичам „Игра на тронове“, макар че докато я чета, ми става студено и изтръпвам. Страхът, че „зимата иде“, се загнездва в мен. И дори драконите на Денерис не могат да ме стоплят…
