“Ще изберем една епоха от миналото и ще я пресъздадем.
Ще създадем свят, свободен от грижите на промяната!
Ще бъде Рай!”
Казват, че пътят към Ада е осеян с добри намерения. Не знам дали крал Ендор, настойчиво присъстващ в “Инкарсерон” на Катрин Фишър (изд. “Хермес”) чрез спомена за миналото, е подозирал колко пагубно може да се отрази липсата на прогрес у хората. Защото дори най-перфектните общества загниват и се превръщат в преизподня, ако нямат стимули, тласкащи ги нагоре.
В най-общи линии предисторията е следната: преди векове крал Ендор издава указ, според който поданиците му трябва да живеят в една-единствена епоха, неподвластна на никакви промени. Протоколът определя начина на живот, външния вид и действията на хората, а всяко неподчинение е напълно неуместно. За да бъде постигнат този Рай, бунтовниците, крадците и издънките на обществото са затворени заедно с голям брой Сапиенти (учени) в Инкарсерон – затворът, който трябва също да предлага райско блаженство на обитателите си. Контрол над затвора има единствено неговият Директор, който може да наблюдава случващото се, но не и да влияе. Защото Инкарсерон не е просто затвор. Той се превръща във всепоглъщащ жив организъм, който съдържа в себе си своите деца-затворници и ги модифицира, променяйки всичко и дори себе си. И от който изход няма…
Докато затворниците в Инкарсерон се борят за оцеляването си, а враждуващите групи на Цивилните и Отрепките си устройват засади, Фин Звездоброецът се бори с кошмарите и пристъпите. Той не е като другите, макар и да е смятан за роден в килиите на затвора. Фин си спомня звездите, несъществуващи в Инкарсерон. Той има и странна татуировка с орел на китката, а сапиентът Гилдас смята, че момчето може да го поведе по пътя на Сапфик – единствения, успял да намери път за Отвън.
Фин е толкова различен от Отрепките, с които живее, че единствено неговият клетвен брат Кийро е в състояние да го защитава от настроенията на останалите. Поемайки на път в търсене на изход, Фин, Гилдас и Кийро се сдобиват с интересен на вид кристал и с неочакван спътник. Атия. Тя е безкомпромисна, ловка и безкрайно предана на Фин.
Докато четиримата затворници странстват из безкрайните обятия на Инкарсерон, в света, подчинен на Протокола, дъщерята на Директора – Клаудия Арлекса – трябва да вземе трудното решение да се омъжи за разглезения принц Каспър. Всъщност решението е привидно, защото то вече е взето много отдавна, още с годежа на Клаудия с принц Джайлс, когато тя е на седем годинки. За нещастие, Джайлс умира загадъчно, престолонаследник става разглезеният син на кралица Сая, а девойката е напълно убедена, че принцът е убит. До момента, в който… заедно с учителя си Джаред Клаудия открива тайно писмо на кралицата до баща й и в съзнанието й се загнездва идеята за Джайлс, затворен в Инкарсерон.
Многопластовата история, развиваща се паралелно в двата свята, ще срещне по необикновен начин младото момиче и Звездоброеца. Те ще трябва да научат истините за своите собствени времеви затвори; ще разбият илюзиите си и ще трябва да решат кое е по-важно: собственото щастие, личните убеждения или възможността да се сложи край на ужаса, наречен Инкарсерон. Ако изобщо подобно решение съществува. Напрегнатият сюжет ще задържи вниманието на читателя до самия край, а неочакваният финал ще се превърне в ново начало – на втората книга “Сапфик”.
Макар и сравнително ясна в своята последователност, сюжетната нишка ще изненада читателите с неочакваните обрати, с действията на второстепенните герои, влияещи пряко върху основните събития, и с преплитането на модерно и старинно. Дългите рокли и каретите вървят ръка за ръка с пространствено-времеви портали и холограмни изображения, а над всички пластове авторката Катрин Фишър извежда особеностите на човешката природа и невъзможността за вземане на решения, които да са само добри или само лоши. Защото светът не може да е единствено Ад или Рай.
Книгата “Инкарсерон” описва един утопичен свят, обвит в абсурдността на подобна възможност.
“…или пък дали човек не съдържа семената на злото вътре в себе си? Така че дори и да го поставят в рай, създаден изцяло и съвършено за него, той ще го отрови бавно със собствената си завист и желания?…”
Човешкото същество, за разлика от животните например, е вечно търсещо създание. Колебанията и съмненията, желанието за знания и изправянето пред нови предизвикателства са онези фактори, водещи до прогрес и промяна на статуквото.
“Ние забраняваме развитието, следователно и упадъка. Амбицията, следователно и отчаянието. Защото едното е просто изкривено отражение на другото.”
И тъкмо тук се крие разковничето за неуспеха на утопичните общества. Защото не е възможно да държиш някого в подчинение, да притъпиш естественото желание за търсене и развитие. Или светът е Инкарсерон, а ние не го осъзнаваме?
Текстът е публикуван първо в сайта „Детски книги“.
