„Децата на войната“ от румънския писател и депутат Варужан Восганян е най-новата книга на издателство „Парадокс“. В книгата ярките персонажи и мащабното действие правят така, че по един или друг начин читателят открива себе си в героите и обстоятелствата, при които те са принудени да действат, или да се отдадат на комично-горчиви размисли. С мощните изразни средства на литературата романът допълва двусмислената, изпълнена с противоречия и при всички положения недоразказана до края история на румънския комунизъм и посткомунизъм. Тази действителна история изправя героите срещу основния човешки избор между забравата, отмъщението и прошката, като оставя всекиго от тях да направи своя избор и подтиква четящия на свой ред да намери смелост да го направи.
По повод публикуването на българското издание авторът пристига у нас за срещи с читатели. Първото събитие ще се състои на 13 юни от 18:30 ч. в залата на Арменския дом „Сурп Кеворк“ в Пловдив. А на следващия ден, 14 юни от 18:30 ч. Восганян ще бъде в Литературен клуб „Перото“ в София, където водещ на представянето ще бъде Цветан Цветанов. В литературните срещи специално участие ще вземе и преводачката Ванина Божикова. Събитията се провеждат в рамките на фестивала „Пловдив чете“ и са част от проекта на издателство „Парадокс“ – „Мислещата литература: преплитане на факт и фикция в съвременната европейска проза“, съфинансирана от програма „Творческа Европа“.
Прочетете откъс от „Децата на войната“ при нас.
Доста по-късно забеляза червената кола с гюрук, която го следваше със скоростта на крачките му. Младежът свали слънчевите си очила и му махна с ръка.
– Как сте, господин генерал? – попита и оголи съвършените си зъби в широка усмивка. – Аз съм Бенджи, не знам дали ме познавате…
Матей огледа отново невероятната кола и се учуди колко идеално чиста е. Тапицерията беше с цвят на масло, а таблото сякаш беше от антрацит.
– Трябваше да се сетя – каза той. – Донякъде те познавам.
– От известно време карам след вас, но не исках да бибиткам. Къде отивате?
– Тук, наблизо – каза Матей с жест, с който показа найлоновата торба в ръката си. – На пазара „Джемен“, да напазарувам.
– Един генерал да си пазарува сам?
– Има и други неща, които един генерал прави сам…
– Мислех си, че си имате ординарец… За такива дребни неща…
– Това беше навремето. Обикновено не правя по-страшни неща от това.
Младежът явно не забеляза язвителния му тон.
– Мога да ви закарам аз с колата.
– Каква марка е? – попита Матей и я огледа внимателно.
– Порше – отговори младежът, сякаш казваше марка паста за зъби.
– Ако ме видят да слизам от такава кола, селяните няма да отбият от цената.
Младежът се изсмя развеселен.
– Ако искате да направите икономия, ще ви оставя на ъгъла, да не ви видят. Или по-добре да отидем в някое заведение да изпием по едно кафе. Вижте какво време, все едно не е октомври, затова оставих гюрука свален. Аз черпя.
Колата потегли, без двигателят да издаде и звук. Матей се зачуди откъде ли идва музиката, която се чуваше от всички страни, въпреки че колата нямаше покрив.
– Сънзиана много ми е говорила за вас – каза младежът и отново си сложи очилата. – Впечатлил сте я, не се шегувам, не знам какво сте и направил. Реших, че непременно трябва да се запозная с вас.
– И ти ли искаш да я впечатлиш?
Младежът се усмихна и за малко щеше да отговори необмислено, но се въздържа.
– Аз нямам такава униформа – оплака се съвсем искрено. – Описа ми я с толкова подробности, че вече я знам наизуст. Щом затворя очи, виждам само лампази.
– Не е зле за мъж, който не е ходил в казармата…
– Ще ми се смеете, обаче… съм бил в нещо като казарма. По мое време още беше задължителна. Бях артелчик в комендантството на полка. Татко го уреди, почти през цялото време си бях у дома.
– Нямаш такава униформа, обаче имаш такава кола – отбеляза Матей. – Сигурно струва сума ти пари.
– Вече е на две години, ще я сменям. Последният модел е на промоция, с допълнителни екстри. Съвсем наскоро излезе на пазара, ще трябва да поизчакам да ми я докарат. Така че карам тая. Гадничко, а?
– Да – съгласи се Матей. – Гадничко.
Варужан Восганян
Движеха се в мълчание. Матей държеше торбата между коленете си, като внимаваше да не докосва фината тапицерия на вратата.
– Вие имате ли кола?
– За това не ти ли разказа? – усмихна се Матей.
– Сигурен съм, че не ми е казала съвсем всичко – призна младежът. – Въпреки това нещичко ми поразказа – усмихна се той не без известно задоволство и добави: – Отиваме в Доробанц, има много готино заведение срещу пързалката „Флоряска“. Ще ви хареса. Има една сервитьорка с толкова вирнат задник, че можеш да играеш табла на него.
Изсмя се сам и зави по „Тунар“ към „Щефан чел Маре“. Погледна го странично.
– Сънзиана ми каза, че танцувате много добре…
Матей не реагира по никакъв начин. Хвана го яд, че младата жена е говорила за това.
– Направи ме на две стотинки – прихна младежът. – Миналата събота бяхме на една сватба. Сватба с претенции, баща му е някакъв шеф на банка, а младоженката я познавам още от момиче.
Изсмя се двусмислено.
– И какво да видите, започна валсът на булката. Хайде да танцуваме, я се разкарай, викам аз, това са маймунски танци. И тя тогава изтърси, с господин генерала танцувахме прекрасно, завъртяхме се не знам си колко пъти и ме гледаше право в очите, за да не ми се завие свят. Тогава реших, че непременно трябва да се запозная с вас.
– Да не би да искаш да те науча да танцуваш валс?
Бенджи отново се изсмя. Паркира колата точно до тротоара. Преди да слезе, наплюнчи върховете на пръстите си и приглади пътя си в страничното огледало. Наведе се над коленете и торбата на Матей и извади от жабката флакон с парфюм.
– „Хермес“ – обясни той. – Казват, че бил направен от мускус, елените го изпускали, когато им се прииска да се таковат.
Отново се изсмя сам, а после пръсна малко зад ушите си.
– Не искате ли? – попита дружелюбно.
– Не слагам парфюм. Само одеколон за след бръснене.
В заведението Бенджи се чувстваше в свои води. Ръкува се с няколко души, махна на още няколко, седнали на по-отдалечените маси.
– Често идвам тук – обясни той. – Готина банда сме, тип „момчета от Доробанц“. Чувал ли сте за нас?
Матей се огледа наоколо, като се опитваше да не изглежда изненадан от главите с обръснати слепоочия и щръкнали, намазани с гел оранжево-зелени гребени, или увесените на носа обици.
– Явно не четете много вестници – отбеляза Бенджи и направи знак на сервитьорката.
– Не съм чел за такова нещо във вестниците.
– Някои вестници, исках да кажа – отстъпи Бенджи.
После му намигна:
– Това е мацката, за която ви разправях. Чудо на природата, ако затвори бързо вратата след себе си, задникът ѝ ще остане заклещен.
Момичето усети нещо заради начина, по който Бенджи шепнеше на Матей, но не се смути, напротив, завъртя хълбоци, сякаш искаше да потвърди думите му.
– Какво правиш, елипса ли? – засмя се Бенджи и сложи дланта си точно там, където би бил върхът на елипсата и спокойно би могла да се отвори кутията за табла.
Момичето се отдръпна леко назад, без да изглежда засегнато.
– Господинът е мой приятел – информира я Бенджи. – Дай ми от онова кафе, знаеш кое. Сложи и малко арабско.
Проследи я с поглед, докато изчезна зад барплота.
– Знаете ли какво казва баща ми? – обърна се към Матей, който, разбира се, нямаше никаква представа. – Не съжалявам, че остарявам, обаче съжалявам, че постоянно се появяват нови.
Варужан Восганян (1958) е един от най-изтъкнатите представители на съвременната румънска литература и вече добре познат на българските читатели с романа си „Прошепната книга“ и сборника с новели „Играта на сто листа и други разкази“. Прекарва детството и юношеството си във Фокшан. Завършва гимназия „Александру Йоан Куза“ във Фокшан, след това Търговския факултет на Академията за икономически изследвания и Математическия факултет на Букурещкия университет. Председател е на Арменското дружество в Румъния и първи заместник-председател на Съюза на румънските писатели. Понастоящем е депутат, а в периода декември 2006 – декември 2008 е министър на икономиката и финансите. Автор е на няколко стихосбирки и два сборника с новели.
Снимки: Armenpress
