Ето една книга, която е готова да влезе в задължителния списък за изучаване в гимназиите. И то точно в 8-ми клас, където учениците „трепетно“ се запознават с що-годе съвременни български произведения. Не че Иван Димитров е жив класик, не и на двайсет-и-малко. „Животът като липсваща лъжица“ обаче съдържа онази формула, която може да държи много деца надалеко от твърдата дрога.
Едва ли идеята на тази книга е да проповядва нещо от типа „как да не“. С простотата си обаче тя достига точно този ефект. Подозирам също, че отвореният финал е оставен точно за това – наред с редящите се препратки към класически „високи“ заглавия, да отпраща четящия към онова голямо замисляне, което би трябвало да е спирачка от разни неща.
Освен доста ефективна и добре изпълнена социална реклама, „Животът като липсваща лъжица“ има доста прилични литературни качества. Част от тях са споменатите вече метавръзки към романи като „По пътя“ на Керуак, „Портокал с часовников механизъм“, че дори и Бегбеде. Друго парченце е начинът, по който героят предизвиква смесени чувства у читателя, преминаващи от началното безразличие, през дълбоко съчувствие, опити за споделяне на самоиронията и накрая дори просълзяване.
Чувствата обаче неслучайно са смесени. В началото на книгата на много от персонажите липсва собствен облик – най-вече на самия Никола, на наркоманите, които така и не успяват да придобият някакви конкретни измерения (вероятно заради липса на описания, хитро обяснена от разказващия неволите си псевдонаркоман), а дори и на бащата и майката, които на моменти реагират доста странно. В края на обаче това чувство изчезва – и диалозите, и самото повествование са някак по-изчистени и разказът е по-бърз и по-ясен.
Докато стигнем до политащо-пробождащия финал. Споменах ли вече нещо за просълзяване?
