Advertorial
Ивинела Самуилова ще се срещне с читатели и ще представи последната си книга „Пътеписи за душата на България“ (изд. „Хермес“) във Враца. Събитието ще се проведе на 26 февруари (вторник) от 17:30 ч. в малката зала на Регионален исторически музей (пл. „Христо Ботев“ № 2).
Ивинела Самуилова е родена през 1971 г. в Севлиево. Завършва езикова гимназия с испански и английски, а след това – магистратура по богословие във Великотърновския университет. Авторка е на някои от най-продаваните книги от български автор през последните години, сред които „Къде отиваш, пътнико?“, „Гатанки от небето“ и спечелилата националния конкурс „Моята любима книга“ за 2016 г. „Бабо, разкажи ми спомен“.
„Пътеписи за душата на България“ включва петнайсет истории, които завладяват, вдъхновяват и разпалват любовта към родното. Една от тях е посветена на Враца и Врачанския Балкан. Градът заема специално място в сърцето на авторката. С него я свързват хубави спомени и много приятели от ученическите ѝ години в езиковата гимназия.
Представяме ви няколко кратки откъса от книгата, посветени на Враца:
Обичам да скитам из Родината, да се любувам на красотите й, да се ровя в историята ѝ и да се потапям в дълбоката ѝ душа. А днес, след… 25 години, съм на път към Враца… Вълнувам се, докато пътувам. Вълнувам се и докато пиша.
Не е за вярване, но най-после пристигаме във Враца. Започвам да разпознавам някои места, а сърцето ми се разтуптява силно, когато минаваме покрай Младежкия дом. В онези години това беше моето „сакрално пространство“ – тук съм изкарала толкова време, колкото никъде другаде.
Има обаче нещо, което завинаги ще остане магнетично и незасегнато от времето – Врачанският Балкан. Макар преди да не съм обръщала голямо внимание на това, разположението на Враца е уникално, а природата наоколо – удивителна.
А това е закусвалнята, където се тъпчех с кемерки… Да, и Венци ме прекъсва със същия въпрос: „Какво е кемерка?“. Кемерката, мили хора, е голяма вкуснотия. Представлява питка, пълна с кайма и лук – любима закуска, която никъде другаде не съм срещала. Но понеже и закусвалнята вече не е закусвалня, проверяваме за кемерки на друго място. Тц – няма, свършили са. Това им е лошото на кемерките – че винаги свършват първи. Хапваме утешително по парче пица, за да затиснем глада, който ни мори цял ден, и продължаваме надолу по главната улица. Минаваме край блока, където съм живяла на квартира с Ани от Дряново. Любима приятелка и съученичка, тя си остана във Враца и ще ми „откине главата“, задето не съм й се обадила, че съм тук.
