Сред висините на Белите Карпати, далеч от съвременния начин на живот, някои жени са съхранили загубени познания и интуиция. В продължение на векове, това знание се предава от поколение на поколение. Те са известни като „богини“, защото са отдадени на Бога и се молят милост и спасение. Но ако богините виждат бъдещето, защо не са спасили своето собствено
„Богините на Житкова“ от Катержина Тучкова* е очарователна история за женската душа, магията и част от нашата скрита обща източноевропейска история. Прочетете откъс от романа като част от съвместната ни рубрика с издателство „Парадокс“ „Мислещата литература“.
Дора Идесова
– Чуй, да те питам нещо за оная твоята Сурмена – заговори я веднъж колежката ѝ Ленка Павликова, докато обядваха. – Ти поглеждала ли си някога списъците?
Дора поклати глава. Не разбираше защо трябва да е гледала тези списъци. Списъците на слугите на тоталитарния режим предизвикваха сътресения в обществото от доста време, но тя не смяташе, че сега, почти девет години след революцията, трябва да предизвикват сътресения и у нея.
– Не знам дали може да има връзка с твоето изследване… Обаче мярнах името ѝ там. Само името. Беше няколко реда над името на чичо ми, така че нямаше как да не го видя. И си казах, че може би ще те интересува.
Сърцето на Дора се разтуптя силно. Сурмена в списъците? Господи, защо?
Като сомнамбул се изкачи два етажа по-нагоре и се затвори в кабинета си.
До този момент бе смятала, че е проучила всичко. Че не е пропуснала нито един източник, нито един документ. Че през годините, които бе посветила на разкриването на Сурменината съдба, а после и на съдбата на останалите богини, не е пропуснала, не е подминала нищо.
Това ѝ беше коствало неописуеми усилия. Беше прекарала десетки часове в потънали в прах архиви, беше извървяла пеша десетки километри белокарпатски пътеки, прегърбена под тежката раница, в която освен подаръци за живите свидетели мъкнеше и тежък магнетофон с навития като змийче шнур на микрофона, в който впрочем те в крайна сметка отказваха да говорят. Беше прекарала месеци и години в събиране на заобикалящото я сега, старателно каталогизирано, фотографирано, качено на файлове и запазено в компютър, разпределено в папки и дебели класьори, описано и наредено по рафтовете около стените на кабинета й. Тя влизаше всеки ден в този кабинет като във храм. Винаги с един и същ набожен трепет оглеждаше стените му, защото покрай тях на няколко железни рафта беше подредено всичко. Всичко, което би могло да бъде издирено – така бе смятала до този момент.
Но явно беше грешала…
Дора развълнувано кръстосваше тесния кабинет. Отказваше да повярва в чутото. Може Ленка Павликова да е видяла нечие друго, подобно име? Може да се е объркала? Как така Сурмена ще е в списъците? Накрая Дора седна пред компютъра и си поръча в сайта на градската библиотека за ползване в читалнята екземпляра от „Цибулкови новини“ със списъците. Надвечер, като си тръгнеше от работа, щеше да се отбие там и да провери.
Но дотогава оставаха още няколко часа. Представата колко бавно ще се изнижат те я измъчваше. Известно време се опитваше да довърши започнатата преди обед работа, но напразно. Правеше грешка след грешка, не бе в състояние да се съсредоточи. Накрая обаче се улови, че не прави нищо, а само седи пред бюрото си, с отпуснати в скута ръце, и мести поглед от монитора на компютъра към книгите и папките по рафтовете. Осъзна, че този ден ще бъде пропилян. С въздишка протегна ръка към книгата, в чието гръбче допреди малко невиждащо се взираше. Беше том с черна платнена подвързия с изписано със златни букви заглавие: „БОГИНИТЕ ОТ ЖИТКОВА“. А под него стоеше името ѝ. Първият резултат от дългогодишните усилия. Искаше от тях, от богините, да остане нещо. Нейната дипломна работа.
Към днешна дата Дора имаше известни резерви към съдържанието на този свой труд. Но всъщност точно на него дължеше, че в края на осемдесетте години я допуснаха тук, в мрачните коридори и тесните кабинети на Етнографския институт. Заради същата тази дипломна работа приеха молбата ѝ и вместо да я разпределят в някой регионален музей, успя да остане в Бърно, в Института по етнография и фолклористика към Академията на науките, и – най-важното – близо до Якоубек. Оставиха я тук и после, след Кадифената революция, когато основите на цялата институция се разтресоха. Може би защото и тя, и проучването ѝ бяха тъй малко конфликтни, характерът ѝ – тъй малко пробивен, че в плиткото море на чешката етнология не би могла да застраши ничий пост над себе си, нито предишен, нито сегашен. С брой статии, доклади за конференции и цитирания точно колкото да има какво да отчита, с нулеви амбиции за изкачване в кариерата, задълбала в някакви си свои неща, извън атрактивните теми, за които се боричкаха по-хищните ѝ колеги, тя стоеше точно там, където другите искаха да бъде: извън бойното поле. Затворена в кабинета си, непроменян с години, работеше върху своите си неща. Пишеше. Нов труд, с който щеше да постигне непостигнатото в дипломната работа.
Само че сега на всичко това беше сложен край. Налагаше се за спре. Не можеше да продължи, докато не узнае какво се крие в утробата на архива на Министерството на вътрешните работи, в папките с информация за сътрудниците на Държавна сигурност. За доносниците и издайниците, за шпионите и агентите. Дора усети световъртеж, когато вечерта в читалнята на библиотеката действително откри името на Сурмена. Затвори Цибулковите списъци и дълго остана да седи неподвижна над тях, неспособна да стане и да си тръгне. Нереалното, невъзможното откритие сякаш я беше парализирало. Успя да заспи чак призори.
Изпрати молбата за достъп до документите в министерството още на другия ден. Сурменова Терезия (1910–1979), живуща в махала Бедова, Житкова № 28, окръг Ухерске Храдище. Изпращането на молбата беше предшествано от няколко телефонни разговора и скрепено с пратка от отдел „Гражданско състояние“ на Общински съвет – Житкова, съдържаща официално потвърждение на родствената връзка между Дора и Сурмена.
„Ще получите известие до три месеца“, беше отговорът, когато Дора няколко дни по-късно се обади да провери дали молбата и исканите документи са получени в министерството.
Не ѝ оставаше нищо друго, освен да чака. Да чака търпеливо, ден след ден, цели три месеца.
Докато чакаше, отново прехвърляше материалите, натрупали се през изминалите години, препрочиташе написаното от нея самата върху тях и направените изводи. В ума ѝ започна да се очертава подобната на верига схема на събитията, свързани с животите на богините. Тези събития водеха началото си някъде в дълбокото минало и свършваха в нейните, на Дора, крака като делта от съдби на множество хора, повечето от които Дора бе познавала. Освен това често потъваше в спомени. Те бяха толкова живи, сякаш отдавнашните случки се разиграваха пред очите й; достатъчно беше да затвори очи, да се абстрахира от обкръжаващото я, и се пренасяше там. В края на богините, в Житкова, в къщурката с Якоубек или със Сурмена… Навярно само благодарение на тези представи, които се явяваха, щом ги извикаше, беше преживяла всички онези години на принудителна раздяла. Бяха ги разпръснали в различни части на Моравия, всеки другаде, всеки сам. Без спомените си Дора би полудяла в интерната и после в Бърно. Те я крепяха и сега. И ставаха още по-ярки и по-цветни всеки път, когато тя откриеше нещо, допълващо пръснатата мозайка на историята на житковския род богини – все едно дали ставаше въпрос за жени, съдени за магьосничество преди векове, или за такива, изправяни пред съда на Ухерске Храдище преди няколко десетилетия. Познаваше ги от издирените документи също тъй интимно, както познаваше Сурмена. Чакай, чакай – дали наистина бе познавала Сурмена?
Откакто се потвърди, че Сурмена бе имала нещо общо с Държавна сигурност, съмнения непрестанно измъчваха Дора. Отгоре на това към тях се прибави нервност, растяща все повече с наближаването на тримесечния срок. Жадуваше да узнае резултата и в същото време се боеше от него, нетърпението и страхът се ръфаха в сушата й.
Не издържа и последния ден от третия месец се обади в архива.
„Лустрационната процедура още не е приключила, включена сте в списъка“, гласеше равнодушният отговор на чиновничката.
Той силно смути Дора. Как така все още нямат никаква информация за нея? Възможно ли е досието на Сурмена да е изгубено? Или да не искат да ѝ го дадат? Обзе я паника и следващите дни, които се превръщаха в седмици, е нея растеше чувството, че ще експлодира от напрежение.
И така до сутринта, когато тишината в кабинета ѝ бе прорязана от стряскащия звън на телефона.
– Подготвихме досието, което търсите. Сурменова Терезия, от хиляда деветстотин и десета до хиляда деветстотин седемдесет и девета. Сурменова не е била сътрудник, а следено лице. Кога ще дойдете да получите досието? – попита резервиран глас от другата страна на линията.
Катержина Тучкова е родена през 1980 г. и е чешки писател, критик и изкуствовед. Придобива голямата си популярност като автор на „Богините на Житкова“, които се превърнаха в бестселър в Чехия – с вече над 60 000 тираж.
