„Чудовището“ е едно от най-търсените европейски заглавия на 2013 г. Авторката му Терезия Мора е номинирана за множество престижни литературни награди. Докато от дебютния ѝ роман „Всеки ден“ са продадени над 50 000 преведена и е преведена на 16 езика, „Чудовището“ спечели Литературната награда на Германия за 2013 и е носител на наградата „Аделберт фон Шамисо“.
„Чудовището“ е разказ за пътуването на човека през ничията земя на мъката. Прочетете откъс от романа като част от съвместната ни рубрика с издателство „Парадокс“ „Мислещата литература“.
Знаете ли Вашата жена по какъв начин е искала да бъде погребана?
Напълно ми е безразлично, казваше Флора. Това, което ще причини най-малко щети. Що за вулгарна мисъл е това, да имаш желания след смъртта си!
Но по един друг повод тя каза: най-добре да разпръснат прахта ми.
Погребалният агент подготви разпръскването на прахта и взе разрешителното за погребение. Съдържанието на урната се смила на фини частички в крематориума и се слага в оловен съд. В деня на разпръсването представител на управлението на гробищата изпълнява ритуала по разпръскване. Ако присъстват близки, се събират в ритуалната зала. Там по желание биват пускани 1-3 музикални изпълнения и се дава възможност някой да произнесе слово. Оттам тръгва траурната процесия до поляната за разпръскване и служебното лице разпръсква пепелта върху поляната. Близките наблюдават отстрани. На ден се извършват до 2 разпръсквания: преди обяд и след обяд. Разпръскването може да се извършва от понеделник до петък. Встрани на поляната, на която се разпръсква прахта, могат да бъдат поставени грозни зелени пластмасови вази с изкуствени цветя вътре. Тъмно лилавите лалета, които ми се видяха хубави докато (1 секунда по-късно) не забелязах че са пластмасови. На някои от поляните за разпръскване на прах има своеобразно съоръжение с дюзи, което измива пепелта. Вятърът допълнително може да се погрижи за вариации. Да отвее пепелта насам и натам. Част от нея попада извън поляната, това не може да бъде предотвратено. Трябва да вървиш с чиста, изгладена носна кърпа върху лицето, все едно си бършеш сълзите.
Или може да се посади един розов храст направо в пепелта както се прави с мъртво родените бебета. Не, никакъв розов храст. Ще го нападнат паразити, ще трябва да бъде подрязан и въпреки това ще загине. Един мъртъв розов храст от пепелта на моята мъртва жена – може ли човек да понесе такова нещо?
Или едно дърво. Дървото е здраво. Неговото коренище е толкова голямо и широко разклонено колкото короната му. Има единични дървена за няколко хиляди евро или група от дървета, където в корените са поставени множество урни …
Едно дърво? А бе, луди ли са всички? Какво да е дървото? Може би подобно на онова, на което тя се беше обесила?
Всяка плът е като трева и всяка човешка слава е като цвят в тревата, но словото Божие остава във вечността? Не вярвам. Трябва ми нещо друго. Стремил си се верно и усърдно, но всички Твои надежди са били напразни, Господ Те повика рано във вечността. Истината че, че тя обичаше най-много гробищата.
Какво ти харесва там? Питаше Копп.
Това са малкото наистина спокойни места в града. По-различното от парка или гората е това, че са забранени кучета и игри.
И имената на хората върху надгробните плочи. Не плачете на моя гроб, не нарушавайте моя покой. Незабравим, незаменим. 1000 пъти благороден, всеотдаен, добър. И статуите на момичета. Прекрасни статуи на момичета. Издигнати техни собствени статуи. Но разбира се ти не го знаеш това.
Не мога да се реша толкова бързо.
С удоволствие ще съхраняваме известно време урната вместо Вас.
Самият аз, съгласно законите на тази страна, нямам право да я съхранявам. Нито на перваза на камината, нито на нощното шкафче, нито в трезор. Сдържаният инспектор по трупове, пардон: погребален предприемач така хубаво ме гледа както някой, който е готов да си легне с някоя балсамирана, с восъчна маска на лицето, което всъщност е черно и сбръчкано.
Приятелят му Поттхоф предложи да си вземе болничен, но Копп поклати отрицателно ръка. Как така толкова много други глупаци, мислех си, си живеят в рутината и ако поне един я намрази, това би било най-доброто (както и изобщо някакво) решение. И така Копп замина след две седмици отново на работа. Но не можеш да се правиш че това е нещо нормално, ако няма поне един минимум, с който да съгласуваш нещата. Да кажем, това е работата, в която ти си компетентен и където можеш да се справяш със задачите. Но когато ти се наложи да видиш, че е нито студено, нито горещо, нито шумно, нито тихо, нито да говориш, нито да не говориш, че спалното бельо, вилиците, чашата за вода в една лавка, името на мебелния магазин, настилката на тротоара, гигантските късове месо – виж, ето там има половин елен – в халето на един голям склад, че дори твоят всъщност любезен колега Геро, който редовно пътува онлайн до острова на Робинзон, че дори бурята на острова на Робинзон, че нищо от това не може да се понася – какво ще направиш тогава?
Копп премина като на буксир през юни, премина влачейки се и през юли. В края на седмицата той съответно се върна в Берлин. „За да презареди”. В това състояние в колата, през стотици километри и най-вече в райони със смъртоносна опасност. Караш с 200, колата се държи добре на пътя, не трепти, не лъкатуши, без похлопваща евтина пластмаса, воланът не вибрира, шумно е, но човек привиква с това, пътува спокойно и тогава погледът пада върху тахометъра и виждаш че ако сега стане нещо, няма да оцелееш. Но не се случва нищо. Веднъж, в началото на пролетта, през един заледен участък: един ужасен подземен тътен, ти осъзнаваш, че това е заледен участък. Не натискаш спирачките. Плъзгаш се напред по леда, докато спре. Все някога спира. Ако не, то и ти не можеш да направиш нищо повече, освен да се задържиш отгоре. Като при сърните. Не отивай в канавката. Най-много да се наведеш, за да можеш в случай на ситуация, да се дръпнеш и да можеш да се измъкнеш през прозореца. Но това тук е аутобан. Няма сърни, само подпори на мостове, шофьори, движещи се в неправилното платно и други откачени.
Докато не дойде един понеделник през август, когато Дариус Копп просто не се върна обратно. Така не си взех повече моите дрехи, които все още стоят там в квартирата. Мобилният телефон не беше точно изключен, но оставен без звук. Лежеше си там, наблюдаваше мълчаливо редуващите се съобщения на екрана, малките цифри, после обърна отново поглед към телевизора. И него беше оставил отначало без звук. По-късно внимателно го включи. Най-добри са филмите за далечни страни и животни. Скитащи северни елени. Как се спускат на мълчаливи групи през една река. Но така, сякаш нито са имали избор, нито дори и най-малко време за това. Младите животни биват прогонени, стъпкани или загубват контакта с тяхната майка и умират малко по-късно. Що за разхищение в природата. Що за разхищение. Ако за някой това е прекалено абстрактно, да превключи на документалните филми за войната. Индустриализираното измиране на неизвестни маси е като екшън филм, само че по-добър, защото то не е създадено само заради ефектите.
Във фризера имаше още пица, той седна на пода пред фурната и погледна през стъклото как тя се изпича. Горещата фурна, студеният под. Да наблюдаваш едно ядене как се пече. Той изяде пицата докато седеше на вратата към терасата, наполовина вътре, наполовина навън, виждаше телевизора двоен: с лявото око директно, а с дясното през отражението на стъклото на вратата.
Пица, алкохол, телевизия. Той си беше развил един способ, който функционираше, за продължителен зимен сън, не му беше зле така. Само дето не му беше възможно да стои някъде другаде вместо в последното общо жилище. При което той никога не пристъпи в нейните помещения. Тя имаше стая и баня при нас. Веднъж той хвърли един поглед към банята. В банята имаше нещо като пясък и изсушени цветове. Докато Юри – това е един приятел – не ме принуди да се изнеса.
Какво означава това? Никой не живее по такъв начин! Ама така живее само един скитник!
Аз не съм скитник, а скърбя. Това би бил единственият правилен отговор. За такъв като Юри, който не може да разбере тези неща. Как може човек да скърби през цялото време. Че да скърбиш не означава да си тръгнеш, не означава да не правиш нищо, ами точно обратното: действие. Дейност. Активност. Но нещо такова е доста далеч извън неговия хоризонт. Eто така попаднах в неговия килер. Естествено, не буквално. А в една малка стая. Но големината на стаята няма значение. Въпросът е в това, че който ме принуждава да излизам сред хората, е престъпник.
Това, което става с Вас, е депресивна криза….
Не, аз нямам….!
…. една така наречена вариация на безпокойство.
Джуджето и неговата великанка ме набиха МЕН! После ги освободиха! Може пък да не са се познавали преди това изобщо и да са се събрали за тази работа!
(Трябва да престана, изобщо не трябваше да се захващам с такова нещо. Тези тук са готови на всичко, да ме изкарат луд. Овладей се.)
Разбира се, каза Дариус Копп, в действителност не го мисля това. Джуджето е фрустрирано, няма съмнение, кой не би бил такъв в неговото положение и ако той иска кавга, ще я намери, особено ако иска да докаже на новата си приятелка, какъв мъжага е. Големината няма значение и така нататък.
Тя търпеливо изслушваше как говоря за нещата от живота. Никога не е излизало нещо добро от това, когато говоря. Най-вече в работата. Но и от известно време насам.
Излизай оттук, каза Юри, трябва да излезеш докато все още си способен да се интегрираш. Способен да се интегрираш! Има думи, които много ме дразнят. На мен ли каза „способен да се интегрираш”? Независимо от това, той беше прав. Ами откакто ме беше измъкнал навън, аз можех да набия всекиго. При това съм кротък човек. Само дето тези тук не го знаят.
Аз те избрах, защото усещам че не си някой, който би могъл да причини умишлено болка някому. Това ми го беше казала моята жена, когато я попитах, защото не можех да проумея късмета си, защо? Защо точно мен?
Защото ти си мил човек.
За известно време тя ме хвалеше за това. И от едно време нататък спря завинаги.
Кога мога да изляза оттук?
По всяко време, Вие не сте затворник.
Защо тогава изобщо ме доведохте тук?
За да можем да преценим по-точно Вашето състояние.
Представлявам ли заплаха да останалите или за самия себе си?
Например.
(Какво Ви е грижа за мен, ама наистина? Вие сте толкова млада. Вие се учите върху мен, не е ли така?)
Вижте какво, имам работа за вършене. Трябва да погреба най-сетне урната. Бях предупреден няколко пъти вече. Ако не го изпълня, урната ще бъде погребана по служебен път, а разходите ще бъдат депозирани в моята сметка. Трябва да го направя най-после. И да спра да живея по приятели тук и да се направя че искам да започна нова работа. Не. Действието, което ми се струва най-подходящо в този момент, е да отпътувам оттук. Винаги съм обичал този град, но както през последната година беше правилно да остана тук, така сега правилното е да направя обратното. Най-после трябва да се обадя на малката. Младата жена. Юдит. Студентката, която беше превела дневниците на моята жена. Респективно нейните файлове. Подарих й един лаптоп. За да превежда и за всичко останало, което желае. Когато се пренесе в гората, тя остави всичко тук. Книгите си, дори дрехите си. Копп признава, че вече е отварял лаптопа, още докато тя беше жива. Исках да открия нещо. И знаете ли, какво открих? Че моята жена, която се държеше през цялото време така, сякаш се е дистанцирала от произхода си, която никога не каза нито една дума на унгарски, беше написала на унгарски всичко, което се намираше на този лаптоп. Как може да каже, че миналото е минало, а после да живее тайно с този език през цялото време. Изневяра. Сякаш ме е лъжела през цялото време. Защо се жени някой тогава?
Лекарката проявява търпение и изслушва всичко, дори онова, което от нейна гледна точка е безполезно за по-нататъшното изясняване на случая.
В замяна Копп проявява търпение и прави заедно с нея нейния тест. Тя изготвя един каталог. Наднича към една малка карта, за да види какво да прави. Задрасква ме, слага ми хиксчета, дава точки от 0 до 6. И повтаря че това, което му е, било средно тежка депресия.
Аз не съм депресиран, аз скърбя, кротко каза Копп. И ако семейството, приятели и дори непознати се правят че животът продължава, и то точно след две седмици и половина – аз ще бъда готов, когато стана готов и не по-рано.
Това би трябвало да е нещо, което тя да може да разбере. Тя кимна.
Смятате ли че сте способен да работите?
Днес сутринта бях на интервю за работа.
И, как протече то?
Той повдигна рамене.
Тя сложи някаква черта върху подложката за писане, това вбеси Копп отново, но той го преглътна и добре че постъпи така. Заради това писане обаче той не можеше да си тръгне още дълго. Заради докарването му в болницата не можеше да бъде приключен протокола на полицията. Трябва да го приключим, разбира се. Изтощен от големия плач, Копп подписваше послушно всичко, без да го чете отново. Ще получите донесението по пощата. Той за малко да се изкикоти.
Междувременно лекарката му беше осигурила легло, може би той все пак би искал да остане за една нощ, за да може техният главен лекар също да го прегледа, но Копп настоя да си тръгне. Имам неща да уреждам. Преди някой да бъде настанен принудително, трябва да е имало екстремно произшествие. Така за тях остана само да се размотават както обикновено, ако не искат да те наблюдават за по-дълго време. Да гледат какво правиш. Нищо няма да направя. Ако трябва, ще остана за Бога дори една нощ, няма да допусна да викат някого заради мен.
Оценявате ли се като дееспособен? Да, такъв съм. Аз съм дееспособен. В очите на този таксиметров шофьор би трябвало дори да изглеждам абсолютно нормален. Някой, който пътьом се обажда по телефона.
На някоя си Юдит (Забравих името й. Записал съм я в телефона като „Юдит”, значи така трябва да се обръщам към нея. Юдит и Вие.) Една среща още днес? Вече беше късния следобед, когато го пуснаха най-после да си върви. Остана малко време, той искаше непременно да вземе своите вещи от жилището, преди да се е върнал
Юри.
Юдит беше още в университета, но каза че ще тръгне веднага.
В същото кафе като преди?
Да, отново в това кафе.
