„Кралски коктейл“ ни показва Даниел Флам, който години след края на своята трагична любов с младата актриса Жюстин решава да се освободи от бремето и да излее историята в думи. Разкъсван между Монреал и Париж, както и между жените в живота си, застаряващият писател се впуска в страстна любовна авантюра, която се бори с физическата дистанция чрез средствата на технологичния свят.
Франсоа Вейерганс е белгийски писател и режисьор, който през 2009 г. е избран за член на Френската академия. Заснема пет игрални филма по собствени сценарии и печели множество награди за кино и литература, сред които се отличават „Роже Нимие“ (1971 г.), „Рьонодо“ (1992 г.) и „Гонкур“ (2005 г.). На българския пазар се появява с романа си „Саломе“ (изд. „Парадокс“), а сега можете да се насладите и на откъс от новата му книга у нас – „Кралски коктейл“ в превод на Аксиния Михайлова, като част от съвместната ни поредица с „Парадокс“ „Мислещата литература“.
Напуснах Страсбург на следващия ден, отделих си малко време колкото да подредя книжата и ръкописите си и да си наредя куфарите. Дори не успях да си взема довиждане с Мириам, която беше във Висембург, и пуснах ключовете в пощенската кутия с бележка да прибере всичко, дето бях оставил в кухнята. Трябваше също така да изхвърля вестниците, натрупани в салона. Апартаментът беше в безпорядък, дали би могла да изпрати нейната домашна помощница? Внезапно изпитах ненавист към старата елзаска фаянсова печка, не понасях вече „Ке де Батьолие“, където Флоранс не беше идвала толкова често, както ме бе накарала да повярвам. Няма да бъда тук за откриването на нейната изложба. Нямах какво повече да правя в Страсбург, където така или иначе не бях направил кой знае какво. Исках да съм в Париж, където Жюстин бе избрала да умре. Щях да отида да видя отново фасадата на сградата, където живееше. Майка ѝ сигурно бе освободила апартамента. Роклите на Жюстин трябваше да са в Монреал, окачени на техните копринени закачалки. Ще взема линия 4, ще сляза на „Симплон“ и ще видя последното място, което тя е видяла, преди да умре. Ще се опитам да поговоря с персонала на станцията.
Взех самолета за Орли и само два часа след като бях излетял, включвах всички радиатори в апартамента си, който не бе отопляван от седмици. Бях забравил, че Астрид бе изнесла по-голяма част от мебелите. Флоранс трябваше да ми помогне да избера нови, бях ѝ повярвал, но това така и не се случи и докато чаках, не бях купувал нищо без нея. Беше ми останало едно канапе, монитора ми с четеца за дискове, уредбата и говорителите, бюрото ми в цилиндрична форма и двойното легло, което бях накарал да направят по поръчка и специални размери в Ли насионал с пружина с електрическо задвижване, с която Жюстин щеше много да се забавлява. Бях изключил хладилника, преди да замина. Ще трябва да пазарувам. Докато чаках, извадих една тенджера, отворих газта и претоплих една консерва с рататуй. Взех от единия куфар няколкото писма, които Жюстин ми бе изпратила в Страсбург: „Имам чувството, че си се появил в живота ми просто случайно. Срещу какво се боря? Сякаш искаш да ме изличиш… Защо непрекъснато бягаше в Париж?“. По-нататък: „Желанието е онова, което има значение преди всичко останало. Когато човек се вкопчи в спомените, това значи, че остарява. Ти ми говореше онази вечер за първите ни целувки в Монреал, но точно сега и утре също ми се иска да те целувам“.
Прииска ми се да видя отново снимката ѝ, снимката от модното списание в Торонто, на която е толкова усмихната, толкова секси в онази прилепнала по тялото ѝ рокля. Бях я поставил в рамка. Бях загънал рамката във вестник и я открих на дъното на един кашон с касети. Извадих касетките една по една и окачих снимката над работната ми маса. Смъртта на Жюстин я бе поставила на първо място в живота ми. Гледам разпилените върху масата ми касети. Ще ги изслушам всичките, онези, които не бях изслушал докрай, и онези, които изобщо не бях слушал. И вместо да ги слушам нощем, тайно и с каска, ще ги слушам посред бял ден на високоговорителите, ще увелича звука, гласът на Жюстин ще звучи в целия апартамент. Във форма съм, много съм възбуден, еуфоричен дори. Вземам една касетка, нагласям височината на звука: „Чуваш ли ме? Очевидно е, че не можеш да ми отговориш, докато записвам. Нещастна съм, ако не ми се обаждаш, когато ми се иска, като днес например. Сама съм, бих искала да си тук. Какво правиш сега, точно сега? Къде си? С кого? Искам да крача в студа на Монреал, притискайки се до теб, да държа ръката ти, дори и огромните ни ръкавици да пречат на ласките. Не ми разказваш вече почти нищо за живота си. Що се отнася до моя живот, бих искала той да ти принадлежи. Грешка е, че не сме заедно, че не се смеем вече заедно, как би могъл да се лишиш от смеха ми, ти, който ми казваше, че смехът ми те прави щастлив? Обичам те, когато те карам да се смееш. Като онзи път, когато бяхме в онзи италиански ресторант, където сервитьорките се бяха дегизирали, спомняш ли си?“.
Едва бяхме влезли, когато собственикът – с тъмновиолетов смокинг с пайети – бе натиснал копчето Play върху един четец на CD: „ Buona sera Signorina! Buona sera, така казват добър вечер в Неапол“. Жюстин ми бе рекла: „Мислиш ли, че пускат този диск всеки път, когато пристигне някоя клиентка? Или е само за мен?“. Тя пи много, искаше да танцува между масите, не беше никак лесно с нейните токчета като игли. Движеше най-вече ръцете си, имаше великолепни ръце. Престори се, че сваля бюстието си, сякаш щеше да покаже гърдите си. Събори един стол, извини се, поиска и аз да се изправя на свой ред. Беше пияна и искаше да правим любов в тоалетните: „Хайде, не бъди толкова скрупольозен!“.
Не ми е достатъчно само да слушам касетките, ще сваля записите от всички тях, колкото и време да ми отнеме това. Извадих от един шкаф колекцията си от красиви тетрадки, които се трупат там от години, донесени от пътуванията ми, прекалено красиви, за да посмея да пиша вътре каквото и да било. Издърпах шнура на стационарния телефон и изключих мобилния.
Да свалиш записа от една касетка отнема безумно много време. Пиша под призрачната диктовка на един глас, които завладява целия ми мозък. Жюстин започва да присъства за мен по същия начин, както сигурно аз съм присъствал за нея, когато е правила записите, едно налудничаво присъствие, да, лудостта броди не само в нейните думи, прости и незначителни, но в цялата тази дейност, внимателното слушане и преписването на фрази, без да вниквам в техния смисъл – смисълът ще се появи по-късно, при прочита им – една изумителна и предизвикваща халюцинации дейност.
Още щом започвам да заспивам, Жюстин се явява в съня ми. Пристигам на перона на метро станция „Симплон“. Виждам я готова да се хвърли под влакчето. Тичам към нея, прекалено късно е! Нейните викове са заглушени от шума на спирачките и аз си удрям лицето срещу една от вратите на челния вагон. Майка ѝ се втурва към мен, крещейки: „Ще ви убия“. Събуждам се, плувнал в пот, и изпивам чаша уиски на гладно, после зареждам нова касета и дочувам пак нежния и кротък глас на Жюстин: „Спомням си, че като цяло обичахме да се целуваме, но също така помня и всяка една от целувките ни поотделно“.
Минах на половин бутилка уиски на ден, а понякога и две трети. Скоро няма да ми остане нищо, а и провизиите ми с консерви свършиха. Не искам да се отдалечавам от касетите, не искам да излизам, дръпнах пердетата и затворих капаците. Живея на електрическа светлина. Пазарувам по интернет. Откривам кибер-пазарите, „кошниците“, които можеш да напълниш, кликвайки с мишката, номера на кредитната си карта, който доверявам на компютъра. Получавам кутии с храна вкъщи. Разносвачите имат кода на сградата, качват се до третия етаж и оставят кутиите в антрето срещу подпис. Това са единствените хора, които виждам.
С темпото, с което напредвам, съм много далеч от това да приключа. Трябва непрекъснато да натискам върху паузата, да се връщам назад, да пиша, да слушам повторно, за да проверя вярно ли съм записал фразата. Дали беше казала „твоята вярна и винаги любезна Жюстин“, или твоята вярна и все още обичаща“? Един ден в четири следобед бях събуден от звънеца на вратата и разпознах гласа на Флоранс: „Даниел, тук ли си? Отвори ми! Отвори ми!“. Не помръднах. Чух вратата на асансьора да се затваря. Скрит зад щорите я наблюдавах как прекосява улицата. Беше с пола и имаше хубави крака. Не можех вече да спя, от страх, че ще сънувам пак и пак как тичам към Жюстин на перона, как тя скача, преди да успея да я хвана, и как си удрям челото във вратата на един от вагоните. Заредих нова касета, пълнейки с уиски старинната сребърна чаша, която майка ми ми подари при раждането на Ирис. Колко ли време му трябва на човек, за да преодолее вцепенението – или някоя друга дума – от смъртта на някого, когото е обичал, от една мъртва като тази, която ме хвърли в тотален ужас? Дали един ден ще престана да изпитвам ужас от смъртта на Жюстин? Силните и наситените впечатления не изчезват никога, човек просто ги отмества встрани, за да намери покой, вярва, че те избледняват и че времето лекува всичко, но миналото може да се завърне и да ни измъчва във всеки един момент, и не предупреждава кога. Един от приятелите ми, чиято жена го бе напуснала, ми каза: „Пожелай ми да живея достатъчно дълго, за да успея да я забравя“. А тя не беше мъртва, просто го беше напуснала. От касетката Жюстин ми казва да не забравям никога, че е so sweet a bed fellow, една толкова нежна спътница в леглото, тя цитира Шекспир и аз си пожелавам да не забравям нищо, свързано с нея, ами ако механизмът на забравата е влязъл вече в действие? Продължавам. Тя ми казва: „Днес съм много щастлива. Времето е хубаво, това е много добре. Дори пях по улицата! Но колко пропилени нощи, в които не сме били заедно“. От другата страна на касетата тя ме уведомява, че баща ѝ е получил инсулт, хоспитализиран е прекалено късно, за да могат да му инжектират медикаменти, които биха могли да разсеят съсирека. Трябвало да постъпи в болница до три часа след инсулта: „Съветвам те да живееш на по-малко от три часа от някоя болница“. Никога не бях слушал тази касета. Дали си е помислила, че не се интересувам изобщо от баща ѝ, или се страхувам от инсултите и предпочитам да премълча?
Тя ми четè новели от Мопасан, Милувките, Косата, Една луда, По водата: „Бях наел миналото лято малка селска къща на брега на Сена, на няколко левги от Париж, и ходех да преспивам там всяка вечер. След няколко дни се запознах с един от съседите…“. Текстовете на всичките тези новели са в библиотеката ми, но ги преписвам, за да слушам гласа на Жюстин, този глас, който я възкресява и ме успокоява. Всяка нощ, когато завърша със свалянето на записа от една касета, изпитвам същото огромно удовлетворение, както когато завърша някоя глава от роман, който пиша. Вече не се бръсна, не се обличам, едва вземам по някоя хапка. Навличам едно и също кимоно от седмици. Пускам крановете на ваната, оставям водата да се охлади малко и после ще трябва само да я изпразня. Захващам се отново за работа: „Монреал, първият ден на лятото. Още ли не си довършил книгата си? Има за какво да намразя литературата, която те владее прекалено много, но влечението, което имам към нея, е понякога равно на онова, което изпитвам към теб.“
Разгърнах една брошура на Швейцарската фондация по кардиология: „Вашите дейности подлагат ли ви на стрес и на непрекъснато бързане?“. Да. „Трябва да направите фундаментални промени в начина си на живот.“ Поради това, че бях непрекъснато в седнало положение, съсипан пред работната маса, под която се трупаха празни бутилки от уиски, а единствените ми физически упражнения бяха да натискам с палеца си върху Pause, Play, Rewind и да държа химикалката, стъпалата ми се подуха като на клошар.
Отпуснат в канапето, тъкмо се опитвах да се концентрирам, за да препрочета текста от една касета, който току-що бях свалил, когато ми се стори, че вратата на апартамента се отваря. Чух гласа на Олга. Какво правеше тя тук? Не се бяхме виждали, нито чували от месеци.
– Има ли някой? Татко, ти ли си? Аз съм, Олга. Мислех, че си в Страсбург. Идвам да видя дали ролерите ми са тук.
Тя се появява от тесния коридор и спира като поразена от гръм на прага на вратата, виждайки ме отпуснат като труп в канапето, полуоблечен, пердетата спуснати в средата на следобеда, празни бутилки, валящи се навсякъде, с вид на човек, който се е състарил с десетина години само за няколко седмици:
– Татко…
Тя дойде и седна до мен, обгърна ме с ръце и притиснат до това прекрасно младо момиче, моята дъщеря, се разплаках.
